Ножицата на Роналдо губи - заради един легендарен клуб!

Първите мачове от тазгодишната четвъртфинална фаза на Шампионска лига бяха белязани от една истерия – голът със задна ножица на Кристиано Роналдо срещу Ювентус в Торино, който украси блестящият резултат за Реал в Италия – 3:0. Това попадение дойде като истинска черешка на тортата за Реал, тъй като Юве да падне от когото и да е с 3:0 като домакин не се случва много често.

Голът на Роналдо, обаче, получи много повече внимание, отколкото заслужава. Никой не би спорил, че това е гол, който заслужава суперлативи. Но това не е гол, който да е бил невиждан. Напротив – това е гол, подобен на който са вкарвали мнозина. Въпросът е дали са се казвали Роналдо, за да се почне с истерията. Точно затова припомням попадение, което е минимум два пъти по-красиво и трудно от изпълнението на португалеца, но за което едва ли някой много-много си спомня.

Понеже обаче говорим за Роналдо, истерията не спира – подхранвана безмилостно от маркетинговия ореол на португалеца. Същото е и с Меси – когато двамата сторят нещо красиво, веднага отзвукът е такъв, сякаш никога никой преди тях не е правил такова или подобно нещо. И в днешния супер комерсиален свят такива истерии засенчват напълно есенцията на футбола – отборното начало.

Точно за отборното начало, и то по изключително впечатляващ начин, ни напомни един от най-емблематичните клубове в света – Ливърпул. Клуб, който винаги в лично качество съм недолюбвал – най-вече заради много раздутите митове край него. След бурята винаги идвало слънце, ние сме най-великата публика, "Анфийлд" е най-магическият стадион, никога не се предаваме, бля-бля-бля. Митове, които обаче доста често биват доказвани по безспорен начин.

Едно от поредните доказателства беше дадено в сряда вечер. Мърсисайдци потрошиха от бой абсолютния хегемон в Англия през тази година Манчестър Сити. И при това го направиха така, както малцина са вярвали. Ливърпул показа нагледно какво представлява отборното начало, особено в атака, набутвайки три парчета във вратата на отбора на невярващия на очите си Хосеп Гуардиола. Този отбор допуска средно по 0,67 гола на мач във Висшата лига, а в Шампионската беше получил едва 7 гола в 8 мача, а като гост статистиката в турнира на най-богатите за Сити сочеше 4 допуснати гола за 4 мача. Като прибавим и факта, че преди мача с Ливърпул Сити вкарваше средно по 2,3 гола в Шампионската лига и по 2,8 гола във Висшата лига, то това, че Ливърпул не позволи на противника си дори да отправи точен удар във вратата е постижение, заслужаващо всички възможни дитирамби, за които може да се сети всеки футболен анализатор.

Без много увъртания – за мен постижението на Ливърпул срещу Сити е много по-велико от задната ножица на Кристиано Роналдо в Торино. Защото това, което Ливърпул стори, е есенцията на играта - колективното начало. Тогава, когато всеки един на терена играе до дупка и пълна изнемога за съотборниците си, за публиката и за честта на фланелката. Тогава, когато тичаш да помогнеш на колегата си, за да може той да се справи по-добре, за да може той да блесне и така отборът да блесне! Тогава, когато само с мисъл, без дори да гледаш, знаеш какво ще направи съотборникът ти и правиш това, което е необходимо, за да го направи и той. Тогава, когато синхронът между 11 души е неописуем за всякаква логика - защото идва от душата. От душата на играта, на футбола! А във футбола колективизмът т.е. отборът е най-важен. Няма по-красиво нещо от това 11 души, посветили се на една цел, забравили всякакъв егоизъм и работещи така, че отборът да е най-високо. Тогава и само тогава на показ излиза най-доброто от всеки. Тогава и само тогава хора като Даниел Ловрен и Джеймс Милнър, които индивидуално са повече от дървета, стигат до висоти, по-значими от точката, в която кракът на Роналдо е срещнал топката за задната си ножица.

Ливърпул все още не се е класирал на полуфинал, за разлика от Реал и всъщност шансът Сити да направи чудо е далеч по-голям от този Ювентус да стори нещо. Но дори и това обстоятелство всъщност прибавя към съвършенството, което този отбор постигна в сряда вечер. Защото съвършенството се проявява най-силно в малките несъвършенства. Такива, с каквито е пълно и в този състав на Ливърпул! Не вярвате ли - гледайте Ловрен или Милнър или някое от другите облечени в червено дръвчета в следващия мач на Пул - там, срещу някой от сорта на Олдъм, когато не е необходимо съвършенство, но всъщност трябва точно такова.