Оставете треньорите да работят!

Назначаването на Любослав Пенев начело на ЦСКА вероятно изглежда чудесна новина от гледна точка на клубен патриотизъм и опит да бъде окуражена червената футболна общественост. Не бива да пропускаме обаче, че Пенев е четвъртият треньор, който води „армейците“ през този сезон. Тази паническа смяна на наставници през няколко месеца, която в последните години е практика и е другите родни грандове, показва само едно – липсата на дългосрочна стратегия.

В момента отборът на ЦСКА нито е застрашен от изпадане, нито е загубил всякакви шансове за класиране за евротурнирите. И изглеждаше в сферата на фантастиката смяната на Стамен Белчев с Бруно Акрапович да беше подействала като магическа пръчка и изведнъж със същата селекция „армейците“ да наваксат изоставането от Лудогорец, че дори и да дръпнат пред разградчани на върха от днес за утре. Много често сме наблюдавали смяната на треньора да повлияе благоприятно на отбора, но много рядко това веднага да доведе до трайни резултати. Да, Акрапович спечели две Купи на България с Локомотив Пловдив, но води отбора 3 години – имаше времето да получи необходимите попълнения и да построи стила на игра, с който клубът да прогресира.

Притеснителни са сроковете на престой и на трите периода на Пенев в ЦСКА – 10 месеца през 2009 г., 1 месец през 2015 г., 2 месеца през 2019 г. Последният наставник на „червените“, който сумарно изкара над година в един свой престой, е Стамен Белчев, но дори той не успя да се задържи по време на един пълен сезон, като кампанията през 2017/18 беше довършена от Христо Янев. Ако се върнем до момента, в който треньор е изкарал един цял сезон в ЦСКА, това е кампанията 2015/16, когато именно Янев води „червените“ във В група. За този период са извършени 12 треньорски промени – по 2 треньора средно на сезон.

За да допълним картината, нека хвърлим око на този феномен и в Левски – цели 10 години „сините“ не са се доверявали само на един треньор през даден сезон (през сезон 2010/11 начело на отбора беше сегашният национален селекционер Ясен Петров). За този период от 10 години са извършени цели 23(!) треньорски рокади, а някои специалисти като Николай Митов и Георги Тодоров дори изкараха по два престоя. Само през сезон 2018/19 се изредиха шестима треньори - получава се, че играчите тъкмо са се адаптирали към един стил на игра, а на следващия ден идва нов треньор и започва да ги учи точно на обратното. А после се питаме защо няма трофеи?

Този панически „hire and fire” модел не води до нищо друго, освен до стагнация. Освен с треньорите, често той се наблюдава и с чуждестранните футболисти – малцина са тези, които привържениците въобще успяват да запомнят, защото минават 3-4 месеца и сме заляти с куп нови имена, докато старите са се изпарили неизвестно по кои краища на света.

Отбор не се гради на случаен принцип – не може да очакваме от до вчера непознати футболисти и треньори да изградят манталитет на победител от нулата. Когато Джан Пиеро Гасперини пое Аталанта никой не очакваше чудеса - стартира с 5 загуби в първите 6 мача, а тимът винаги е имал славата на средняк. Гасперини нито получи кой знае какво финансиране, нито направи трансфери на килограм – ресурсите, които изведоха Аталанта до ¼-финалите в Шампионска лига са време и търпение. А второто в българския футбол определено липсва.

Добър пример е реформата в бразилското първенство, която позволява на клубовете да имат максимум двама треньори за един сезон. Подобна крачка може и да „задължи“ ръководителите на нашите грандове да оставят треньорите да работят дори и да няма веднага резултати.