Недооценен ли е дефанзивният футбол?

Никой не харесва защитния футбол. Или поне се прави, че не го харесва, докато отборът, който подкрепя, не е принуден да започне да играе дефанзивно. Отдавна имам желанието да напиша текст по темата, но скоро имах повод да го сторя - срещата от осминафиналната фаза на Шампионската лига между Атлетико Мадрид и Ливърпул. „Дюшекчиите“ спечелиха с 1:0 на „Уанда Метрополитано“ и регистрираха едва второ по онова време поражение на мърсисайдци през сезона (не броя загубата от Астън Вила за Карабао Къп, тъй като половината от онези футболисти на Ливърпул, надали ще запишат отново минути с „червената“ фланелка).

По-важното обаче в онази среща обаче бе как Атлетико стигнаха до успеха. Дефанзивният и твърд футбол на „рохибланкос“ неутрализира една от най-добрите атаки в Европа, нещо, което до момента през сезона бе успял да стори единствено Карло Анчелоти с Наполи. Това бе една от малкото срещи в последните два сезона, в която машината „Ливърпул“ не работеше, а Юрген Клоп бе надигран от Диего Симеоне. Атлетико Мадрид триумфира и то с далеч недотолкова класни изпълнители, в сравнение с тези в Ливърпул. Вместо да получи похвали за победата обаче, аржентинският наставник бе критикуван от голяма част от футболните фенове за защитния, скучен и по-твърд футбол, който неговия тим практикува. И то не за първи път.

Ако се върнем назад през годините, ще видим, че почти всеки път, когато даден тим, играещ по-дефанзивно, печели мачовете си и отстранява т.нар. „фаворит на феновете“, то той бива мразен и критикуван за начина, по който е играл. А трябва ли реално да бъде така? Защитният и твърд футбол поне според мен е недооценен от любителите на футбола. Да, дефанзивният футбол безспорно не е най-атрактивното нещо за наблюдаване от неутралния зрител. Той е малко като онези крайни парчета от тавата баница, които никой не желае, тъй като в тях няма достатъчно плънка. Това обаче далеч не означава, че защитният футбол не е успешен. Историята показва, че най-добрят начин да се спре чудесно играещ атакуващ тим е с тактика, дисциплина и добра защита.

Първите наченки на целенасочен дефанзивен футбол идват от началото на 60-те години на миналия век, когато легендарният треньор Еленио Ерера налага подобен прагматичен и по-защитен стил на игра в италианския Интер. Това е свързано със страхотна дисциплина, която наставникът налага на играчите на и извън терена. Спокойно може да се каже, че Еленио Ерера е неофициалният баща на „Катеначото“. По онези времена подобен стил на игра не е особено популярен в европейския футбол, а някои от най-силните тимове по онова време като Реал Мадрид и Бенфика играят атакуващ футбол и забавляват зрителите. Трудно е да се каже колко атрактивен всъщност е бил стила на Ерера, тъй като записите от футболни срещи по онова време са оскъдни. Но съдейки по резултатите и минималните победи на Интер, неутралният зрител надали е бил особен фен на играта на „нерадзурите“.

Това обаче по никакъв начин не означава, че онзи стил на игра не е бил успешен. Интер става шампион на Италия след 8-годишна пауза през 1963г., като в следващите три години печели още два пъти Скудетото. Но по-важни са успехите на отбора в Европа – „нерадзурите“ се противопоставят на Реал Мадрид и Бенфика, като спират доминацията им в Европа, побеждавайки ги на финали за Купата на европейските шампиони през 1964-та и 1965-та година.

Този стил на игра дава отражение цялостно на футбола на Апенините и италианския нациолен отбор през следващите години. Няма да се задълбочавам в излишни примери, но ако разгледаме отборите на Италия от големи първенства, то там рядко ще намерим изразителни и разгромни успехи. През втората половина на миналия век „Скуадра адзура“ е най-добрият пример за печеливш дефанзивен футбол. Можем да разгледаме само мачовете на италианския национален отбор от световните първенства през 1982г. (когато те печелят турнира) и през 1994г., когато губят финала от Бразилия на дузпи, за да видим как са играли водените съоветно от Енцо Беардзот и Ариго Саки отбори. Дори и съставът на Марчело Липи, който спечели световното първенство през 2006-та година е добър пример за това. Въпреки че в предни позиции Италия разполагаше с футболисти като Франческо Тоти и Алесандро Дел Пиеро и креативни играчи като Андреа Пирло в центъра на терена, гръбнакът на отбора на това първенство беше защитният вал, съставен от играчи като Фабио Канаваро, Алесандро Неста, Марко Матераци, Джанлука Дзамброта и Фабио Гросо. Именно брилянтният дефанзивен футбол бе причината „Скуадра адзура“ да се справи с далеч по-офанзивните Германия и Франция във финалната част от шампионата.

Може би най-подходящият синоним на дефанзивен футбол е походът на националния отбор на Гърция към титлата в Евро 2004. И до ден днешен, когато стане въпрос за въпросното европейско първенство, се чуват коментари от сорта на „абе, тия гърците как спечелиха онова европейско с 10 човека отзад“. По-младите фенове на футбола сигурно се чудят, как отбор с играчи като Ангелос Харистеас, Траянос Делас, Йоргос Карагунис, Антониос Никополидис и Теодорос Загоракис е успял да елиминира Зинедин Зидан, Тиери Анри, Павел Недвед, Луиш Фиго и Кристиано Роналдо. Отговорът – с дисциплина,постоянство и защитен футбол.

Преди въпросното първенство, „елините“ бяха считани за един от аутсайдерите в турнира заедно с Латвия и нашата мила родина България. Ако разгледаме добре селекциите на Гърция и България за въпросните първенства, то надали ще открием кой знае каква разлика в класата на изпълнителите. Тогава как южната ни съседка стана европейки шампион, докато ние отпаднахме в групата с три поредни загуби? Причината е, че гърците бяха водени от немския тактик Ото Рехагел, докато нашата селекция – от Пламен Марков.

Немският специалист Рехагел бе наложил страхотна дисциплина на гръцките футболисти, благодарение на която те се защитаваха по почти безупречен начин и използваха статичните положение да атакуват. Нещо, което бе адски ефективно за „елините“ и супер отвратително за наблюдаване от неутралния зрител (но какво от това). По този начин гърците стигнаха до победа срещу домакина Португалия в мача на откриването, елиминараха тогавашния европесйки шампион Франция и отстраниха най-добрия тим на турнира (поне по мое лично мнение) Чехия с минимални победи. На финала играчите на Рехагел отново спечелиха срещу Португалия с минималното 1:0 и станаха един от най-изненадващите европейски шампиони, вкарал едва 7 гола в 6 мача по пътя си към титлата. Сигурен съм, че нито един български фен, който не харесва дефанзивния футбол, не би имал против България да бе станала европейски шампион по този начин.

И сигургно докато сте чели този текст, сте се зачудили как все още не съм споменал синонимът на дефанзивен футбол през последното десетилетие, шофьорът на автобуса - Жозе Моуриньо. Мисля, че португалският треньор заслужава дори отделен материал по темата, но за момента ще опитам да резюмирам тактическите му подходи в някои определени срещи в няколко изречения. Моуриньо е недолюбван от редица фенове на световния футбол и може би най-вече от тези на Барселона след начина, по който воденият от него тогава Интер отстрани каталунците в полуфиналната фаза от Шампионската лига през 2010-та. Няма нужда да изпадам в подробности, всички помним знаменитата схема 9-0-0 и Самуел Ето‘о на левия бек.

В последните 10 години от треньорската кариера на Моуриньо може да открием още редица подобни случаи, в които португалецът успява да измъкне искания от него резултат в дадено дерби с предпазлива и защитна тактика. Неутралният зрител обикновено не е особен почитател на по-прагматичния стил на игра на отборите на Моуриньо и поради тази причина Специалния е един от най-недолюбваните треньори на 21-ви век. Дали обаче действително футболът, който практикуват отборите на Жозе Моуриньо е толкова дефанзивен и дали португалецът неправилно бива критикуван?

Ако разгледаме малко по-подробно треньорската кариера на Моуриньо, ще видим, че Специалния „паркира автобуса“ срещу конкретни съперници и това обикновено става, когато противникът разполага с доста по-класни футболисти. В онзи полуфинал между Барселона и Интер от 2010-та година, Моуриньо бе един от малкото, ако не и единственият човек на планетата, който знаеше как да спре каталунците. Отборът на Пеп Гуардиола по всички показатели бе най-силният тим в света между 2008-ма и 2012-та година и реално дефанзивният и твърд футбол беше единственият начин, по който този отбор можеше да бъде спрян. Тимове като Байерн Мюнхен и Арсенал опитаха да се надиграват с онази Барселона на „Камп Ноу“ и отнасяха по 4 гола във вратата си. Единственият човек, който успя да спре каталунците в два мача в онзи период, бе Жозе Моуриньо, впоследствие и Роберто Ди Матео с Челси със сходна тактика и с огромна доза късмет.

Историята помни редица дербита, печелени от Моуриньо с „паркиране на автобуса“ – като една победа на Челси на гости на тогавашния шампион Манчестър Сити с 0:1 през 2014-та, успехът на лондончани на гости на Ливърпул с 0:2 при „култовото подхлъзване“ на Стивън Джерард и други. В същото време обаче Специалния е доказвал неведнъж, че отборите му могат да играят и хубав и офанзивен футбол. Пример – през сезон 2011/12, когато португалецът спечели Ла Лига с Реал Мадрид, „Кралския клуб“ вкара 121 гола в първенството. По време на двата си престоя в Челси, той записа доста категорични победи в дербитата, включително такава с 6:0 над Арсенал на Арсен Венгер.

Разбира се, надали с написаното в този текст мога да променя мнението на феновете, които искат голове и зрелище. Но няма нищо срамно в дефанзивния футбол. Да, някои го наричат грозен, скучен, отвратителен, дървен. Да, всички фенове на футбола предпочитат да гледат попадения и обрати пред скучни победи с по 1:0. Но защитният футбол е една от причините този спорт да се развива. Той показва идеите и различния подход на определени треньори в дадена среща, а не просто безрезултатното и сляпо атакуване в непременно търсене на гол. А и ако трябва да съм честен, ако Ливърпул беше спечелил първия мач срещу Атлетико Мадрид с 3:0, никой от вас нямаше да очаква реванша с такъв интерес. Толкова.

Десислав Лафчиев