Стилиян: Плаках, когато се видях в огледалото след лечението

Бившият капитан на Селтик и националния отбор на България Стилиян Петров даде обширно интервю пред германското футболно списание "11 приятели“. В него Стенли говори за новия си отбор - аматьорския Уичъл, за тежката борба с рака и за личната си битка с... пържените картофи.

Стилиян, от два месеца сте част от аматьорския клуб Уичъл Уондърърс, който се състезава в т.нар. неделна лига. Какво е усещането отново да сте на терена?

- Страхотно е, особено след като си чул диагноза „левкемия“ по свой адрес. През последните две години и половина футболът много ми липсваше. Докторите не ми позволяваха да се докосвам до топка заради страничните ефекти на силните лекарства, които вземах. Затова и ме беше страх да играя отново.

Страхували сте се?

- Разбира се. Като професионален футболист винаги съм бил в добра физическа кондиция. Заради хапчетата и стероидите, които приемах, изгубих част от мускулната си маса. Ето защо е опасно, когато се завърнеш на терена - не знаеш как ще реагира тялото ти.

И каква е равносметката?

- Новите ми съотборници организираха тренировъчно мачле, в което специално заради мен играхме само на половината игрище - за да не се налага да тичам по цялото. След спаринга се чувствах добре и един от моите приятели каза: "Изглежда ми така, сякаш ще можеш да играеш съвсем нормално.“ Досега вече съм записал седем мача и всеки път се чувствам все по-силен.

Били сте капитан на Селтик, Астън Вила и българския национален тим. Как ви възприемат настоящите ви съотборници - като футболна знаменитост или като един от тях?

- От самото начало им казах, че искам да се държат с мен като с всяко друго момче от отбора. Отношението на съперниците обаче е коренно различно. Понеже те знаят, че съм играл дълго време във Висшата лига и за България, са крайно амбицирани да се представят достойно срещу мен. И изобщо не ме жалят, ритат ме и правят всичко по силите си, за да ме надвият на терена. Но така ми помагат да навляза във форма.

И все пак - сега вече не играете с футболисти като Хенрик Ларсон, Джон Карю и Ашли Йънг. Дразните ли се, когато някой от новите ви съотборници сбърка пас?

- О, да, понякога много крещя на терена, ядосвам се. Никога обаче не забравям, че това е аматьорско ниво. Когато си част от Висшата лига, знаеш много добре кой какво трябва да върши на терена, какви са качествата му...

А как е в неделната лига?

- Там най-важно е удоволствието от играта. Тя ми помага да разпусна, но това не ми пречи да искам да печеля мачовете ни (смее се). Разбира се, условията в аматьорския футбол са съвсем различни - има дупки по терена, а когато завали, игрището заприличва на блато.

Разбрахме, че преди една от срещите сте спипали съотборник на сергия, където се продавали пържени картофи, и сте го посрещнали с думите: "Ти шегуваш ли се с мен?“

- Да, момчетата са си такива, не приемат мачовете ни толкова сериозно, колкото го правя аз. Вечерта преди двубоите се наливат с бира и се тъпчат с пържени картофи (смее се). Аз винаги съм спазвал стриктен хранителен режим. Но те не искат изобщо да се вслушат в съветите ми.

Вие самият може ли да пийнете една бира след мач?

- Питах докторите и те ми казаха, че може, но без да прекалявам. Понякога си позволявам да изпия една бира или чаша вино. Като цяло предпочитам да изчакам края на лечението със стероиди. По време на химиотерапията е много важно какво яде и какво пие пациентът. Тялото ми и без това бе изключително изтощено, нямаше нужда да натоварвам черния си дроб с алкохол.

Когато ви поставиха диагнозата, задавахте ли си въпроса: "Защо точно аз?“

- Да, но след месец на безсънни нощи осъзнах, че търсенето на отговора му е абсолютна загуба на време. Щом лекарите не може да ми обяснят защо съм се разболял, как да го направя аз? Преди да ти се случи подобно нещо, знаеш за рака само като медицински термин. Още в началото на лечението си казах, че трябва да съм силен най-вече заради семейството си. Но дори предупреждението на лекарите, че тялото ми ще се промени до неузнаваемост, не успя да ме подготви за това как ще изглеждам след терапията.

Какво ви минава през главата сега, когато се погледнете в огледалото две години по-късно?

- Ядосвам се все още на външния си вид. Най-тежко беше в разгара на лечението. В продължение на 6 седмици не се бях поглеждал в огледалото. А когато го направих, се разплаках. Не приличах на себе си!

Какво ви предстои оттук нататък?

- Ще вземам хапчета още два месеца и половина. След това се надявам да се върна окончателно към нормалния живот.

Бихте ли работили като треньор?

- Не съм сигурен. В тази професия има прекалено много стрес. Познавам хора от занаята, които са се състарили с 20 години заради напрежението. След всичко, което преживях, не бих си го причинил.