Григор Димитров обяви голямата си цел и отсече: Не съм в края на кариерата си!

Най-добрият български тенисист Григор Димитров даде любопитно интервю пред Ализе Лим за рубриката "Major Talk", в което разказа интересни спомени от детството си и разкри кога за първи път е разбрал, че иска да бъде професионален спортист.

Гришо говори още и за прочутите сравнения с Роджър Федерер, посочи какви са бъдещите му цели в тениса и заяви, че не чувства, че се намира в края на кариерата си, въпреки че вече е на 30 години:

– Григор, ти си сред топ играчите от много време, но въпреки това имам чувството, че хората все още не те познават чак толкова добре. Нека да започнем от началото – разкажи ми за детството си. Помниш ли как започна да играеш тенис?

– Мисля, че бях на три години. Бях много непослушно дете. Помня, че майка ми ме заведе на корта и ми даде ракета и топка, за да се занимавам с нещо, докато баща ми дава уроци. Там имаше една голяма зелена стена и започнах да удрям срещу нея. Така и не успях да победя стената и това наистина ме ядосваше. Това е един от първите ми детски спомени. Заслугата да започна да играя тенис е на родителите ми.

– А след това баща ти стана твой треньор?

– Да, постепенно. В началото никой от нас не предполагаше, че ще посветя живота си на това. Просто тенисът беше моята страст и не се интересувах от нищо друго. В началото просто се наслаждавах на играта и това беше всичко. После обаче, малко по малко, баща ми забеляза, че имам талант, и започнах да прекарвам все повече време на кортовете. Веднъж родителите ми ме забравиха при онази стена и аз стоях там и удрях цял ден. Просто са се прибрали вкъщи и едва тогава са забелязали, че ме няма.

– Кога започнахте да обсъждате възможността да станеш професионален тенисист?

– На един турнир в Градинян, Франция, когато бях на 11 години. Спечелих турнира и когато се прибрах, просто седях и гледах трофея. Не можех да се нагледам на надписа „Singles Champion“ и си казах, че искам да се занимавам с това през остатъка от живота си. Изчаках родителите ми да се приберат, тъй като бяха на работа в онзи ден, и казах на баща си „Това е, което искам да правя.“ Той просто каза „Добре“ и това беше. Дори не водихме разговор. Това беше първият път, в който бях напълно сигурен, че искам да се занимавам професионално с тенис.

– За да се изкачваш в йерархията на тениса се изискват много пари, а ти си израснал в обикновено семейство. Как успя да се справиш с това?

– Семейството ми е много сплотено и това винаги ни е помагало. Баба ми и дядо ми също помагаха. Понякога даваха цялата си пенсия, за да мога да си купя самолетен билет или да си платя таксата за турнир. Това бяха първите пъти, в които пътувах със самолет. Беше много трудно. Трябваше непрестанно да намираме нови начини и дори днес не знам как сме успели в някои случаи. Родителите ми работеха много. Никога не съм изпитвал нуждата да живея в лукс – беше ми достатъчно просто да се справям. Нещата, които ме крепяха, бяха вярата в собствените ми възможности, както и любовта към семейството ми. Това ми помогна да осъзная, че не е нужно да имаш чак толкова много, за да бъдеш щастлив. Опитвах се да се възползвам максимално от всичко, което имам, и с времето поставях все по-високи изисквания пред себе си.

– Баща ти е човекът, от когото си усвоил техниката си. В предишния ни разговор ми каза, че сходствата между твоята игра и тази на Роджър Федерер са съвпадение. Кога осъзна, че те съществуват?

– Един от първите удари, на който баща ми ме научи, беше слайс бекхендът. Роджър вече играеше по това време, но все още не беше такава голяма звезда. След това, когато бях на 16 или 17 години, трябваше да променя начина, по който изпълнявам сервис. Тогава бях кльощав и имах проблеми с координацията на корта. Всеки път, когато сервирах, краката ми бяха един до друг и трябваше да правя стъпка напред. С времето обаче разбрах, че това не е добре за мен, тъй като нарушаваше баланса ми и цялото движение изобщо не беше както трябва. Така че промених начина, по който сервирах, и той съвсем случайно се оказа сходен на този на Роджър. Човекът, който ме тренираше по това време, беше голям фен на Федерер и мисля, че там се корени всичко. Продължих да сервирам по този начин и се чувствах все по-добре. Така започнаха сравненията, а след това дойдоха и останалите неща – тоалетите, ракетите и т.н. Това също бяха съвпадения, но в един момент реших да ги приема.

– Знам, че не харесваш прякора „Бейби Роджър“, но по какъв точно начин ти помогна и навреди той?

– В началото много го харесвах, тъй като очевидно оценяваха таланта ми. После обаче си казах: „Стига, това вече остаря“. Да, между нас има сходства, но като цяло стиловете ни са много различни. В началото ми беше приятно, но след това започнах да се дразня, защото това вече не беше важно за мен. Мислех, че с годините съм показал, че съм много по-различен тип играч. Точно затова съм много щастлив, че този прякор постепенно изчезна.

– Федерер давал ли ти е някакви съвети?

– Да, няколко пъти. Най-хубавото съобщение, което получих от него, беше след мача ми срещу Надал на Australian Open. Няма да кажа какво ми написа, но все още пазя това съобщение и понякога го препрочитам.

– На кои играчи се възхищаваше като дете?

– По онова време по българската телевизия не даваха много тенис. Излъчваха само турнирите от Големия шлем. В началото гледах всички мачове на Пийт Сампрас и Андре Агаси, най-вече на Уимбълдън. Едва години по-късно започнахме да купуваме DVD-та на други играчи и турнири. Когато бях на 16 или 17 години получих покана за юношеския турнир в Куинс. Там имахме възможност да тренираме с някои от играчите в тура и за пръв път видях на живо Анди Родик, Марат Сафин, както и Рафа Надал в ранните му години. Това беше много полезен опит, тъй като можех да видя отблизо как тренират играчите от този ранг. Това ме мотивира и ми помогна много, тъй като тогава България нямаше тенисист на световно ниво и нямаше от кого да поискам съвет. Помня, че на онзи турнир трябваше да хващам метрото в 05:00 ч. и да сменям три линии, за да стигна до кортовете и да тренирам с някои от тези играчи в 09:15. Дори сега, когато говоря за тези моменти, чувствам онази страст и се мотивирам по същия начин, по който се мотивирах и тогава. Това беше моментът, в който започнах да се наслаждавам на всеки аспект от живота на тенисистите.

– Кой беше първият спорт, който опита?

– Волейбол, тъй като майка ми е бивша волейболистка. Обичам и футбола. Като дете спортът беше моят начин да избягам от действителността. Опитал съм почти всичко.

– Първият ти мач?

– Не съм сигурен дали това беше първият или вторият ми мач, но помня, че беше в родния ми град и ме разгромиха. Тогава за пръв път плаках след мач.

– Кой беше първият ти турнир от Големия шлем?

– Уимбълдън през 2009 г. В предходната година спечелих титлата при юношите и получих „уайлд кард“ за основната схема.

– Кой беше първият ти идол? Джони Деп?

– Да, точно щях да кажа, че най-вероятно е бил някой актьор. Бих искал Джони Деп да ме изиграе в биографичния ми филм.

– Спомняш ли си как счупи ракета за пръв път?

– Беше напълно случайно. Ударих един стълб до корта и ракетата се счупи. Крих я от баща ми в продължение на седмица и после му я показах, а той каза: „О, счупил си я“. Казах, му че е станало случайно, но той не ми повярва. Дори когато наистина беше случайно, той никога не ми вярваше.

– Когато победи Медведев в Индиън Уелс, той каза, че отново си възвърнал топ нивото си. Така ли се чувстваше наистина?

– Бих искал да кажа „да“, но трябва да спечеля още няколко мача, за да потвърдя това. Беше минало много време от последния път, в който успях да спечеля няколо тежки мача един след друг. Изведнъж отново се чувствах добре физически и това ми даде възможност да тренирам повече и по-интензивно и да се съсредоточа върху дребните детайли. Това ми помогна в последните месеци от годината. Срещу Медведев изоставах със сет и два пробива, нещата определено не се развиваха добре за мен. Въпреки това обаче бях подготвен психически и успях да намеря спокойситвето, което се изисква в подобни моменти. Не бих казал, че съм възвърнал най-доброто си ниво, но определено играя и се чувствам по-добре и съм по-постоянен. Когато съчетая всички тези неща – кой знае? Може би след два-три месеца ще играя още по-добре. Целта ми е да се върна в Топ 10 и продължавам да я преследвам.

– Говорейки за цели: коя е най-голямата, която си поставил пред себе си?

– С годините се променяше. Сега най-голямата цел е титла от Големия шлем, разбира се. Преди беше да стигна до определена част на ранглистата или да спечеля конкретен турнир. С годините обаче това се променя. Когато си бил толкова близо до титла от Големия шлем и не си успял, това винаги те преследва впоследствие. Разбира се, давам всичко от себе си във всеки турнир, в който играя, но резултатите от Големия шлем до голяма степен са начинът, по който се определяш като играч. Никога не съм искал да гледам на тях по този начин, тъй като това е много суров начин, по който да третираш себе си, но в същото време това е едно от нешата, които ме мотивират най-много.

– Вече си на 30 години. Мислиш ли, че най-доброто все още предстои?

– Нямам чувството, че съм в края на кариерата си, защото знам, че тялото ми е най-ценното нешо, с което разполагам. Знам, че ако остана здрав, ако се опазя от сериозни контузии, успявам да се движа добре по корта и да правя нещата, на които съм способен – не виждам проблем да продължавам да играя. Кой знае какво ще се случи след година или две? Ако успявам да се представям силно и да съм в добро състояние както физически, така и психически, тогава да – бих казал, че най-доброто наистина предстои.