Само в Sportline: Историята на тоталния разпад на българските щанги


Само в Sportline: Историята на тоталния разпад на българските щанги

4940 1

Когато започнах да пиша този текст, в главата ми изникна споменът за зала "Универсиада", където през 2000-та година, в края на април се провеждаше европейско първенство по вдигане на тежести за мъже и жени. Няколко месеца по-късно предстоеше и олимпиадата в Сидни. Традиционно за олимпийска година, резултатите бяха сериозни, а интересът към подобно мероприятие огромен. В последния ден от състезанието няколко китайци бяха наобиколили треньора на националния отбор Иван Абаджиев, опитвайки се да го поканят да им помогне с подготовката на състезатели за Игрите и да разкаже за методиката и концепциите си. С типичната си свръх-мнителност и недоверие, Абаджиев се развика и изгони китайците, предупреждавайки околните, че не бива на азиатците да се помага да стават голяма сила в този спорт. Статистиките сочат, че въпреки мнителността си, Абаджиев е бил твърде прозорлив още през 2000-та година да предрече китайското господство в годините досега. За съжаление, същата година бележи и началото на тоталния разпад на щангите у нас.

Той фактически бе отбелязан през март тази година от министъра на спорта Красен Кралев, който заяви след поредния и последен засега допинг-скандал, че "България вече няма национален отбор по щанги". Наистина парадоксален факт как за 15 години една успешна система, даваща постоянни резултати може да бъде срината, а друга да се изгради почти от нулата. Общото и в двата случая са постоянните и насочени усилия, в нашия случай деструктивни. Какви са фундаменталните проблеми, които торпилираха този спорт?

Его и сребролюбие

Трудно може да се открие човек от света на вдигането на тежести у нас - състезател, треньор или функционер, който няма гордо и на висок глас да заяви, че прави всичко от любов към спорта и чисти идеали. Картинката обаче е съвсем различна и на фона на не повече от 1% истински идеалисти, чийто имена са абсолютно неизвестни за широката аудитория, останалите хора в спорта имат 2 основни мотива в действията си – огромно его и желание за по-големи финансови облаги. Парадоксално е, но в някои случай егото бие алчността.

Достатъчно е в годините човек да е посетил няколко републикански състезания и няколко лагера на националния отбор, за да добие представа за конкуренцията между отделните състезатели, личните им треньори и безумното състезание кой всъщност е по-велик от другия. Още една типична за хората от вдигането на тежести черта е силното желание на успелите да бъдат запомнени като най-успели и най-добри в историята. Хората от кухнята на спорта могат да говорят с дни за лицемерните усмивки и поздравления от страна на старите шампиони към новите победители. Много хора гневно ще оспорят, че това твърдение не е вярно, но истината е, че най-тъжният момент за един шампион е, когато той разбере, че няма да е "последният" такъв. Всичко това допълнително се подсилва от сребролюбието и личните интереси на всички, които през годините са изразявали интерес си да "оправят щангите", оглавявайки федерацията.

Тези амбиции доведоха по парадокса да се създадат няколко федерации, борещи са за заветния лиценз, който върви паралелно с финансирането от страна на държавата. Проекция на тази философия е традиционният въпрос, който представителите на клубовете в страната задават на хората, агитиращи ги преди поредното изборно събрание – "Да гласуваме, ама какво ще спечелим?". Обикновено се иска повече финансиране за местния клуб и ръководен пост във федерацията. В унисон с това идва втората причина -

Липсата на разбиране, истински мениджъри, предприемаческо мислене и стратегия

През 1999 година федерацията ни успя да си осигури много сериозни финансови постъпления, създавайки националния отбор на Катар. Това стана чрез "отстъпването" на осем състезатели плюс треньорски щаб. Парадоксално е, че тези състезатели всъщност бяха дублиращият национален отбор, хора с доста по-слаби резултати от титулярите в отделните категории. Също през 1999 година на световното първенство в Атина, присъствието на българи бе шокиращо за останалите държави, претендиращи за статута на супер сили в този спорт. Нашият национален отбор бе съставен от общо 15 атлети (8 мъже и 7 жени), катарският национален отбор бе съставен от 8 човека, освен това Николай Пешалов представляваше Хърватска, Кирил Кунев - Австралия, а около 20 български треньори бяха в щабовете на различни национални отбори.

Добро или лошо, тогавашното ръководство на федерацията бе видяло възможност да материализира потенциала на българската школа и да печели добри пари от тази продукция. Другата положителна страна на сделката бе фактът, че спортисти, които нямаше как да получат шанс да стъпят на подиума въпреки годините тежък труд, успяха да реализират и материализират потенциала си, макар и под чужд флаг. Може би много хора ще се застъпят за тезата, че една спортна федерация трябва да насочва усилията си към развитието на спорта, а не да прави бизнес. Реалностите на новия век обаче показват друго – всяко начинание трябва да има стратегия и да се ръководи по правилен начин, за да бъде успешно и да оцелява.

Истина е, че около името на тогавашния президент на федерацията Орлин Ризов избухнаха множество скандали, включително и оповестяването му като агент на Държавна сигурност. От гледна точка на развитието на федерацията и спорта като цяло обаче, всички факти показват, че след неговото напускане нещата тръгват рязко надолу и лавинообразно набират скорост. Това се случва още при управлението на следващия президент Антон Коджабашев. От тогава до сега се наблюдава тенденцията на пълно неразбиране към хората, които работят с деца и юноши. Така наречените създатели на спортисти съществуват само в предизборните кампании, но никога по време на самия мандат, без значение за кое ръководство говорим. Нов парадокс - тук основният проблем на неразбирането е липсата на опит, тъй като никой ръководен фактор не е минал през най-ниските нива. Всички "ръководители" са бивши състезатели или треньори на мъжки отбори. На въпроса как се открива талант, как се работи с него, как се изгражда формата и характерът на едно дете, докато то стигне до юношеските и мъжките отбори, по-интелигентните управленци ще отговорят с клише, другите с неразбиращ поглед. Това, разбира се, е отличителна черта и на "стратегията" при Коджабашев, но при него това може да бъде счетено за най-дребния недостатък, защото управлението му се свързва със -

Серията грандиозни допинг скандали

която реално слага края на величието и мощта на националния ни отбор. "Всички взимат, а само нас ни хващат" – е едно изтъркано мото, на което, за съжаление, в днешно време социалните мрежи отговарят с "Националният отбор по допинг е хванат с щанги". Темата за допинга е необятна и в днешно време дори няма нужда от някакви сериозни аргументи. За всеки е ясно, че няма как да се постигат големи успехи и нечовешки постижения само на базата на сериозни тренировки. Думата възстановяване е ключова.

Първият голям скандал в новата история на щангите ни избухва на олимпиадата в Сидни през 2000 година, когато в пробите на почти целия ни отбор е намерено забранено вещество. Много състезатели в топ-форма, сигурни шампиони, според резултатите им в тренировките, са спрени от участие, на други са отнети вече спечелените титли и медали. Само трима национали (Гълъбин Боевски, Георги Марков и Алан Цагаев) остават незасегнати и се пробират с титла и две втори места! Само три години по-късно на световното във Ванкувър от участие са спрени и тримата ни топ фаворити (Гълъбин Боевски, Георги Марков и Златан Ванев).

Мотивът на световната федерация е манипулация на пробите на състезателите и абсолютно еднакъв състав на урината им. Отговорът на президента на Коджабашев е, че "срещу България има световна конспирация". Година по-късно, малко преди олимпиадата в Атина, още един топ състезател – Алан Цагаев, гори с допинг. Тимът ни печели олимпийска титла (чрез вече покойния Милен Добрев), но за всички е ясно, че това е резултат на инерцията от предните години. Традицията продължава и малко преди следващата олимпиада в Пекин 11 национали (8 мъже и 3 жени) са хванати с допинг, отборът ни е спрян от участие, а федерацията глобена с 500 000 долара. Реално това слага точка на щангите, а всичко, което се случва в последствие са само остатъчни епизоди от края на тъжната история. Последният такъв бе на 20 март тази година, когато 11 национали дават положителни проби при внезапна проверка на комплекса в "Дианабад". По всички стандарти това е стряскаща новина, но в конкретния случай тя бе приета като нещо нормално и очаквано. За всички хора, които по някакъв начин са близо до спорта, е ясно, че споменаването на думата допинг смущава дори тези атлети, които никога не са употребявали забранени субстанции. По важният въпрос тук ни отвежда то четвъртата причина за краха на щангите -

Липса на адекватно отношение и война със световната федерация

За никого не е тайна, че дипломацията и добрите взаимоотношения с Европейската и Световната федерация са винаги от полза. Особено в спорт като вдигането на тежести. Властелинът на световната федерация е нейният президент, 76-годишният унгарец Тамаш Аян. Около името, властта и решенията му се носят истински легенди, които едва ли ще бъдат доказани. Самият факт, че той командва федерацията вече 39 години говори достатъчно. Докторът по физическо възпитание от най-старото медицинско училище в Унгария - университетът "Семелвайс", взима властта във федерацията през 1976-та година, когато е избран за генерален секретар. Следва петкратното му преизбиране на този пост, докато преди 15 години сяда на президентския стол. С бетонирани позиции и в Международния олимпийски комитет, той определя правилата на играта в света на щангите, което накара президентът на германската федерация в официално писмо да обяви, че "има огромна пропаст между истинския свят възприятията на Аян". Защо обръщаме внимание на всичко това? Защото пътят за безпроблемни отношения със световната федерация е дипломацията спрямо Аян. През годините винаги е имало българи, които са заемали някакви позиции в Световната федерация и са комуникирали адекватно със своенравния Аян. Двукратният олимпийски шампион Норайр Нурикят дори бе вицепрезидент на федерацията до 2004 година.

Много показателен е фактът, че в момента няма българин, който да членува в някоя от комисиите или бордовете на Световната федерация. Иначе сред вицепрезидентите на централата има сингапурец и перуанец, а в другите структури може да се видят представители на Йемен, Бангладеш, Монголия и тн.

Тук се връщаме на темата за допинг-скандалите и си представяме ситуацията, в която не особено високите на ръст Аян и Антон Коджабашев разговарят във Ванкувър, Коджабашев избухва и в яда си троши стъклена маса в хотела. След това обявява, че срещу нашия отбор има заговор и започва да води дела срещу световната федерация. Резултатът от тази реакция бе повече от ясен - абонамент за постоянни проблеми и безкомпромисно отношение от страна на Аян.

Изброяването може да спре дотук, но няма да е честно да пропуснем още една отличителна черта на манталитета на хората, които непрекъснато се опитват да се домогнат до ръководния стол във федерацията –

Безпринципност и липса на интерес към спорта

Ако човек отвори архивите само от последните 15 години и разгледа скандалите, обвиненията, конфликтите и коалициите, които се създават по време на най-драматичните за спорта моменти и най-вече преди изборно събрание, в главата му като най-мека ще се появи думата безпринципност. Яростни врагове стават съюзници, а доскорошни приятели врагове. Лицемерието във всички форми е господстващо. Това е стандартният сценарии на сапунената опера, която се разиграва преди всяко събрание. В допълнение с това вървят щедри обещания за просперитет на клубовете и националния отбор, разбира се, рядко подкрепени с концепция, и непрекъснати обвинения, разследвания, сигнали към прокуратурата, министерството, обществото за присвояване на пари и предизборни манипулации.

Какъв е цветът на бъдещето?

За уморения треньор, навлечен с няколко якета в студената и мръсна зала, някъде из България, където няколко неясно как ентусиазирани деца със скъсани екипи тренират в прах и с 20-годишни щанги и тежести, бъдещето никога не е изглеждало добро. Това, уви, не е кадър от сърцераздирателна сапунена опера, а реалност. Единственият мотив при тези хора, които всъщност могат да бъдат наречени герои, е любовта към спорта. А тренировките им се провеждат обикновено е вечер, след края на "нормалната" работа.

За хората сънуващи ръководни постове във федерацията бъдещето е докопването на някой друг лев, покрай уреждането на лагер за подготовка или закупуването на средства за възстановяване. С течение на годините сумите намаляват, но това е пропорционално на манталитета.

За болшинството от бившите звезди бъдещето се отнася с всякакви други занимания, но не и свързани с вдигането на тежести. Иронично, но при повечето от тях утехата е, че може да не са последни големи шампиони, но поне ще бъдат запомнени като част от последните поколения.

За наскоро наказаните национали бъдещето е свързано с намиране на някаква професия, която да им помага да се изхранват.

За националния ни отбор бъдещето е сглобяването на някакъв състав, които да носи анцузи с името България, както и спомена за гордостта и величието на страната ни в този спорт.

Етикети:
Sportlive.bg

Още по темата


Timeout


виж всички
Реклама

Избрано от Класации


Петте футболни звезди, които никога не са изпускали дузпа

В света на футбола дузпите са лотария. И рано или късно всеки футболист тегли губещ билет. Дори легендарни играчи...

Реклама

Най-четени новини


виж всички
Реклама