Европейска Суперлига или пластмасов футбол за богаташи

Създаването на турнира Европейска Суперлига разбива сърцето на всеки обикновен фен на играта. Издигането на подобен "футболен Олимп" означава, че грандовете ще се отделят от "простосмъртните" и ще играят само и единствено помежду си в името на Нейно величество печалбата от ТВ правата. Вече нито клубната лоялност, нито трофеите, нито даже желанието да се състезаваш и да покажеш най-доброто от себе си са на първо място. И преди знаехме, че това са ценности, които са на изчезване, но тяхното съхраняване става все по-невъзможно.

Разбира се, може би на големите съвсем не им трябва да се потят срещу по-скромните тимове - преди години Томас Мюлер беше възмутен, че трябва да играе срещу "джуджета" като Сан Марино, в резулат на което федерацията на Сан Марино върна отговор, в който подчерта колко е важен за тях опитът да играе срещу тогавашния световен шампион Германия. Суперлигата обаче създава една ужасна пропаст между "боговете" и "обикновените" и единственото прескачането ѝ от младите играчи остава като мотивация: един юноша вече няма да каже, че иска да стане шампион с родния си отбор или да го изведе до Шампионска лига - мечтата ще е "да отиде там, в Суперлигата, и да изкарва пари". Резултатите са на втори план - нали съперник всяка седмица е Барселона или Реал Мадрид.

Добре, дванадесетте любими на голяма част от човечеството отбори играят за Суперлига. А останалите? Кога пак ще видим приятни изненади като Аталанта сред осемте най-добри на Стария континент? Или финал между Порто и Монако за най-престижния клубен трофей? Къде ще отиде удоволствието отбори като Депортиво да обръщат могъщия Милан след като са изоставали 1:4 в първия мач? Нима Тотнъм да обърне Атлетико Мадрид след като са играли за четвърти път през сезона ще Ви бъде интересно и ще носи радост? Тази безкрайна повторяемост и превръщането на 12-те клуба в грозната дума "франчайз" ще доведе до пълно отегчение - къде са клубовете със своя идеология като Атлетик Билбао, или местните герои, отказващи многомилионни оферти, за да следват сърцето си? Всичко, с което фенът да припознае себе си във въпросния отбор, се изтрива във времето - остават лъснати корпоративни емблеми и красиви дрешки на стойност една работна заплата.

Не защитавам УЕФА и не казвам, че всичко там е било идеално. Централата си има своите грехове, които направиха Шампионска лига значително по-монотонна, да не говорим, че едва ли има човек, който да помни всички отбори от груповата фаза на Лига Европа. Но затварянето на системата, нейната "американизация" ще доубие първенствата и европейските клубни турнири. Каква ще е мотивацията на един условен Лацио да излезе срещу Евертън вместо срещу Манчестър Сити - нима тогава играчите ще покажат най-доброто от себе си? Съмнително. Същата скука очаква и Суперлигата, защото след като се изправят за стотен път един срещу друг едни и същи отбори какво ново ще покажат те, след като знаят ход по ход какво ще направи съперникът?

Най-лошото обаче е оформянето на футболния елитаризъм - получава се така, че богатите ще играят за богатите (които могат да си плащат абонаменти за ТВ излъчване, билети и т.н.) и емоцията ще остане съвсем на заден план. Публиката (ако някога отново тя ще посещава стадионите за продължителен период) ще стане толкова аристократична, че ще мълчи като на световното по шахмат. А и защо да се напъват, когато са си платили и чакат зрелището да се случи около тях? Нека онези на терана се раздават за заплатите си. И този елит ще се развива паралелно, докато тимовете извън "топа" да играят както си искат - ако някой подаде глава малко над общото ниво в "простосмъртния" футбол - хоп, изваждат се достатъчно милиони и грешката е поправена.

Футболът е спортът на обикновения човек - неговото поле да се радва, ядосва, да помисли и да изживява нещо извън рутинната си работна седмица. И ако този велик спорт стане също такава рутина без екшън, изненади, развитие и път от нищото до победите, защо да мечтаем? Явно единственото важно нещо са парите.