Херо за рака: Казаха ми, че имам година живот, подкрепата на българите ме спаси

Българският треньор на казахстанския Иртиш - Димитър Димитров, говори откровено за най-трудния момент в живота си - битката с рака. Херо разкри разтърсващи моменти от деня на заболяването си до излекуването му в интервю за Prosportkz.kz. Sportlive.bg публикува само тази част от интервюто, която засяга битката на треньора с коварната болест.

Мъри срази Херо за Купата

Вие сте човек, който е победил такава страшна болест като рака. Готов ли сте да говорите на тази тема?

- Защо не? Готов съм да говоря, това е човешки проблем. Когато разбрах за своята болест, в този момент не исках за нищо да говоря, но жълтите вестници в България започнаха да пишат неверни неща и преди един мач спонтанно казах, че наистина ми е открит рак. И добре, че стана така, след това почувствах огромна подкрепа от всички българи. Всеки ден получавах по минимум сто писма и всички те бяха много позитивни, добожелателни, това ми помогна. Тогава повярвах, че ще мога да победя болестта.

Смятате ли, че играчите на Иртиш знаят, че техният треньор е преодолял рака?

- Може би знаят само тези, които са играли в България. Относно местните - не знам, не съм им говорил никога за това. Мисля, че няма да им е интересно.

Докато бяхте болен, имаше ли момент, в който бяхте обзет от отчаяние?

- Да, беше за ден или два. Случи се, когато бях в болницата. Професорът събра няколко студенти, които питаха за моето здраве. В това време аз и съпругата ми бяхме до вратата, те мислеха, че тя е затворена, но аз чух всичко. Професорът каза, че съм в много лошо състояние, каза, че ми остава максимум година живот. След тези думи, разбира се, бях шокиран, беше един от най-трудните дни в живота ми. Но когато обявих публично за своя проблем и видях ответните реакции, подкрепата от страна намного хора, няколко дни по-късно бях уверен, че ще изляза победител от битката с рака.

Кой е най-трогателният момент на подкрепа от вашето боледуване?

- Такива моменти имаше много, беше преди пет години, но има една история, която помня сякаш беше днес. Играхме мач за Купата в малък град, след двубоя при мен дойде бабичка, която се оказа, че ме е изчакала специално. Тя беше на около 75 г., много добре си поговорихме, а после тя ми даде чаша мед и орехи. Не можете да си представите как се почувствах тогава. Знаех, че бабата го прави от сърце, тя каза, че ме уважава и ще се моли за моето здраве. Това бе наистина неочаквано за мен и бе много важен момент в моя живот.