Как YNWA стана You'll never win anything

Европейският късмет на Лудогорец не го остави и в жребия за груповата фаза на Шампионската лига. Вече няма съмнение в това. Не що се отнася до първа урна, там слаби няма, но от останалите Лудогорец изтегли едни от най-слабите възможни противници. И докато Базел никога не е бил сред европейските грандове, то случващото се при Ливърпул започва да прилича на филм на ужасите. Бившият флагман на английския футбол беше докаран до над 20-годишна суша откъм титла в Премиършип и рязко падение на позициите в европейския футбол. Именно срещу "мърсисайдци" е следващият сблъсък на Лудогорец от Шампионската лига - в сряда от 21,45 часа на "Васил Левски". Какво можем да очакваме и как и защо се стигна до този ужас на "Анфийлд" ще анализираме в следващите редове.

Няма как да бъде обхванат целия период от 1990 г. насам, когато грубо казано започна деградацията край река Мърси. Дали нейното начало даде мачът на "Хейзел" и последвалото наказание на английските тимове, което спря една инерция, набрана най-вече от Ливърпул? Може би и промяната на системата на английското първенство, образуването на Висшата лига и цялата комерсиалност съпътстваща всичко това не бе по силите на очевидно трудно адаптиращия се Ливърпул. Всичко това обаче са външни фактори, а основната вина е вътре в клуба. В крайно бездарното управление и безкрайно търпеливите фенове.

Често футболни "специалисти" коментират качеството на играчите като основен фактор за това дали даден клуб ще има успехи или не. Ако те смятат това за определящо във футбола значи трябва на мига да спрат да коментират тази игра, защото не я разбират. Във футбола най-важен е собственикът на клуба, след това ръководството и треньорът. Футболистите са последни във веригата. Те са селектирани, пускани в игра и тренирани от други. Нищо не зависи от тях. А президентът назначава останалите и така по веригата, т.е. рибата винаги се вмирисва откъм главата. А край доковете на пристанището Ливърпул тя е безкрайно вмирисана. През последните 25 години "червените" не са имали нито един собственик или треньор, адекватен на ранга на този клуб. Подигравките бяха толкова чудовищни, че се стигна тимът да бъде воден от карикатурата Рой Евънс и то в продължение на цели четири сезона между 1994-а и 1998-а. Последваха още абсурди - Жерар Улие, Рафаел Бенитес, Рой Ходжсън и демодираната легенда Кени Далглиш. Слаби треньори назначавани от слаби ръководители. Търпяни от още по-посредствени фенове, които издигнаха Рафаел Бенитес в култ, задето спечели по изключително късметлийски начин Шампионската лига. Останалата част от кариерата му говори достатъчно добре колко средняшки треньор е испанецът.

Низходящата линия в качеството на хората, избирани да водят в Ливърпул, достигна своя апогей през 2012 г., когато за мениджър беше назначен Брендън Роджърс. Човек, замесен от посредствено тесто. Роден в северноирландското село Карнлу с 1500 жители, играл в малки отборчета от ранга на Балимена Юнайтед, Рединг, Нюпорт, Уитни Таун и т.н. С такава история във футбола просто няма как да станеш голям. Все пак шанс му дава Жозе Моуриньо, който го взима в Челси като треньор в академията. По-късно Роджърс поема втория отбор на лондончани, а в мъжкия футбол дебютира с Уотфорд, следват Рединг и Суонзи. С уелския клуб постига промоция в Премиършип и това е единственият му голям успех до този момент в треньорската кариера. За американските собственици на Ливърпул това се оказва напълно достатъчно да го привлекат като треньор на "мърсисайдци". Това говори само по себе си докъде е стигнала загубата на идентичност на "Анфийлд".

През първия си сезон Ливърпул с Роджърс завърши на седма позиция, което си е надграждане в сравнение с осмото място на Кени Далглиш през миналата кампания. Оправданията, витаещи около Роджърс бяха дебютен сезон, заварен чужд отбор и т.н. Посредствеността му обаче започваше да проличава, но нямаше кой да я види. За да дойде голямата драма през сезон 2013-2014. Ливърпул беше в невероятна позиция. Много силен отбор, воден от Луис Суарес, невиждано посредствена конкуренция в Премиършип и липса на ангажимент в евротурнирите. Това, което не може да се отрече на Роджърс, е, че направи някои добри трансфери в лицето на Симон Миноле, Мамаду Сако, Даниел Стъридж на едни от най-важните постове. Ливърпул играеше атрактивно и блестеше на фона на деградиращия през последните години Премиършип. Истериците около това първенство побързаха да определят Роджърс за един от най-добрите млади треньори в Европа, Ливърпул за завръщащ се хегемон и т.н. Малко хора виждаха проблемите. Традиционно слаби втори полувремена, шокираща липса на привличане на опорен полузащитник, като цяло посредствени халфове и бекове. И на първо място много бързо повярвал си мениджър, чиято класа е съвсем различна от създадената имиджово.

2013-2014 беше кампанията в която Манчестър Юнайтед също беше посечен от собствениците си с назначението на Дейвид Мойс, Сити също се изложи в лицето на Пелегрини, а Моуриньо традиционно напук не искаше титлата, докато Абрамович не му доведе мечтаните футболисти. Всичко работеше в полза на Ливърпул. Към края на сезона "червените" влязоха в победна серия, поведоха в класирането и вече виждаха края на агонизиращото очакване за титла. Обществеността около клуба се събуди. Стигна се до домакинство с Челси на 27 април три кръга преди края. Ливърпул водеше с 3 т. на Манчестър Сити, но имаше и мач повече. Челси вече практически беше отпаднал от борбата за трофея и остана фокусиран единствено в Шампионската лига за полуфинала с Атлетико (Мадрид). Жозе Моуриньо дойде с резервите на "Анфийлд" очевидно без да му пука особено от изхода на мача. Съдбата продължава да прави подарък след подарък на Ливърпул. Той обаче се оказа неспособен да си го получи. В тези супер благодатни условия Роджърс се провали по аматьорски начин. Обсебен от егото си и масовата психоза за "тоталния" му футбол, той реши да се прави на велик и да го играе супер атакуващо срещу легендарния Моуриньо. А можеше просто да затвори тима си, да спечели нужната точка и до голяма степен да си осигури титлата. Глупакът си го получи. Изтеглената на центъра защитна линия, част от която се оказа Стивън Джерард (?!), сбърка една топка в края на първото полувреме след подхлъзване на капитана, Демба Ба пое кълбото и попари както "Анфийлд", така и шута Роджърс. Второто полувреме беше като игра на котка с мишка, която Моуриньо си устрои с някогашното си протеже само, за да му покаже къде му е мястото. Ливърпул загуби мача, няколко дни по-късно Брендън достигна нови висоти след като допусна 3:3 от 3:0 срещу Кристъл Палас и вследствие на всичко това направи Манчестър Сити най-слабия шампион в ерата на Премиършип. Поредният лузър на кормилото на величието от "Анфийлд" даде своя дан за стремглавото пропадане.

Уникалният Луис Суарес естествено реши да се избави от посредствената обстановка и през лятото пое в посока Барселона. Ливърпул спечели добри пари, с които можеше да изгради отличен отбор, по-добър от миналогодишния. Можеше, ако имаше различен мениджър. Този така и не разбра какви играчи виреят на Острова и продължи да действа все едно е треньор в Примера дивисион. Привлече поредните мекушави и безхарактерни играчи в лицето на Деян Ловрен, Лазар Маркович, Алберто Морено, Марио Балотели и бисера в селекцията Хави Манкийо. Бек, който беше резерва в Атлетико (Мадрид), дойде да решава проблемите на Ливърпул. А Роджърс продължаваше да демонстрира средняшкия си манталитет, привличайки средняшки футболисти. Този човек така и не разбра, че е начело на Ливърпул, а не на Суонзи.

Резултатът не закъсня. Отборът е тотално разбит, безхарактерен и сбъркан селекционно. След първите 12 кръга на сезона в Англия е с 4 победи, 2 равенства и цели 6 загуби, коя от коя по-абсурдни. В този момент с усмивка се сещам как в края на миналия сезон български фенове на Ливърпул със самочувствие обясняваха как е по-добре отборът да не става шампион, за да се подготви по-добре за следващата кампания и тогава да отвее безапелационно конкуренцията. Наистина шокиращи индивиди се появяват по българските телевизии. Но да се върнем към бедните англичани. Те си показаха магарията и в Шампионската лига с потресаващи представяния, а единствената победа беше на "Анфийлд" срещу... българския Лудогорец, благодарение на скандална грешка на неподготвения вратар Милан Борян в последната минута.

Това е тъжната история на Ливърпул. Която може да придобие happy end за всички, ако утре Лудогорец довърши карикатурата Роджърс и избави "Анфийлд" от присъствието му. Това обаче би имало смисъл, ако шефовете на клуба вземат, че стигнат до проблясък и привлекат наистина способен мениджър. Такива, които са по силите на американските собственици към този етап, са двама. Франк де Бур и Юрген Клоп. Вторият има договор до 2017 г. с Борусия и едва ли скоро ще си тръгне, а на Ливърпул му трябва спешно решение. Такова е Де Бур, който отдавна стигна тавана си в Аякс, има безспорни качества, замесен е от друго тесто, имайки предвид в какви отбори е играл, от какви треньори се е учил и т.н. Освен това Де Бур може да привлече в тима редица холандски таланти, заменяйки традиционно невзрачните на Острова бразилци, хървати, испанци и италианци, каквито има в тима сега. За да се случи всичко това е нужно и феновете на англичаните да са по-адекватни спрямо случващото се в клуба им. Да не забравят и те на какъв клуб симпатизират и да искат само най-доброто, прилягащо за него. Тези думи не са случайни, тъй като биха намерили широко приложение и в българската действителност. А щом сме стигнали дотам да сравняме случващото се във футболния живот на двете страни, значи Лудогорец утре няма от какво да се плаши. Дотам го докара великият Ливърпул. Жертва на историята как YNWA стана You'll never win anything. A You'll never walk alone звучи като романтичен химн за наивници.