Треньорът на "златните" параолимпийци: В чужбина се радват на по-голямо уважение

Далеч от средите на популярните и комерсиални спортове в страната ще ви покажем човек, който е непознат за голяма част от аудиторията и свързан със спорт също така по-малко познат. Успехите, които е постигнал в последните години обаче не заслужават да останат скрити, защото са повод са гордост.

Радостин Тодоров е треньор на 3-ма наши параолимпийци - Даниела Тодорова, която е и негова сестра, Мустафа Юсеинов и Ружди Ружди. Преди малко повече от седмица тримата се завърнаха с 6 златни медали и 1 сребърен от Световните игри в Сочи. Тези 6 медала само част от общо 16, които бяха спечелени от всички български параолимпийци. И докато навсякъде по света българските момчета и момичета всяват респект и страхопочитание в останалите спортисти, в България те остават почти незабелязани. В последно време имаме малко спортни постижения, с които да се гордеем, затова не трябва да затваряме очите си за истинските шампиони, които с радост прославят страната ни по света. Неслучайно е твърдението, че истинската сила не идва от физическите възможности, а от непоколебимата воля. На това и учи своите състезатели Радостин Тодоров. За спортните постижения, вдъхновението и амбициите, които са само малка част от разказите на треньора на българските шампиони - научете в следващите редове.

Причината да станете треньор на параспортисти е вашата сестра Даниела, защо обаче решихте да продължите с треньорската кариера?

В началото започнах само с Даниела, беше твърдо лично, исках да ѝ помогна, защото знаех, че спортът ще я измъкне от състоянието, в което се намира - душевното. Започнахме да печелим състезания, тя да има успехи, така и аз се увлякох. Ние тренираме в Павел баня, а там има много хора с увреждания и именно там харесах едно момче, което сега е мой състезател - Ружди Ружди. Харесах физиката му, попитах го дали е съгласен да тренира и той се съгласи. Така малко по малко започнах да тренирам повече хора и така имам възможността да им кажа, че спортът може да им помогне - да работят и да имат цели, успехи. Така и се получи с Ружди, говорили сме него и той ми е казвал: "Ако не беше спортът, аз щях да си седя затворен вкъщи". Спортът му помогна много да се развие и психически, и физически. След него и Мустафа Юсеинов ме помоли да бъда негов треньор - след Параолимпиадата в Лондон през 2012 година. Съгласих се и бях щастлив, че и той е оценил моите качества.

Как успявате да предадете мотивацията си и на спортистите?

Занимавам се от малък със спорт. Първо с лека атлетика, след това с хвърляне на диск. Със сестра ми (бел. ред. -Даниела) сме закърмени със спорт, нашето семейство е закърмено със спорт, това е главната тема. След като се случи инцидента с Даниела, исках да помогна и на други момчета и момичета да постигнат успехи и да разберат, че в живота чрез борба човек може да постигне всичко и не трябва да се отказва.

Хареса ли ти тази новина? Тогава не изпускай момент от спорта – последвай ни във Viber тук!

Кой момент от кариерата си може да определите като най-щастлив и кой като най-разочароващ?

В спорта винаги има и щастливи моменти, и разочароващи. Най-щастливия ми момент беше на Параолимпиадата през 2008 година. Аз тогава бях само 23 години и съм благодарен на председателя на Параолимпийската асоциация Илия Лалов, че ми гласува доверие и ме взе като треньор на Даниела. На Олимпиадата беше най-щастливият момент, стадионът беше изпълнен със 100 хил. души, нищо не се чуваше. Обяснявах на Даниела с мимики, а когато състезанието свърши и вдигна ръце, че е завършила трета - беше най-щастливият ми момент, почувствах се страхотно. Това наистина беше най-големият ми успех в живота ми като цяло. И след всички мъки, които преживя след падането на щангата, винаги съм съжалявал, че тя прекрати за кратко спортната си кариера. Тя е много талантлив спортист. Очаквах от нея много, когато беше здрава и това дойде като възмездие, че не е пропиля таланта си.

Какъв е календарът на параолимпийците ни, кои са най-важните международни състезания?

Има два комитета - единият е Международен параолимпийки комитет (IPS), това е комитетът, който при здравите спортисти е като Международния олимпийски комитет. Състезанията, които организират, са най-важните за нас. Организират европейските първенства, световните и параолимпиадите, както и различни турнири в европейските държави. Сега следва Световно в Катар, за което в неделя заминаваме. Това е най-важното състезание и за него се готвим през цялото време.

Бяха ли Световните игри в Сочи като подготовка за Катар?

Както обясних и на спортистите, състезанието в Сочи ще бъде важно за нас, за да си сверим часовниците, да видим на какво ниво сме, как върви подготовката. Резултатите ще покажат на какво ниво сме в момента и докъде можем да стигнем, нищо, че никога не можем да бъдем 100% сигурни. Състезанието в Катар ще бъде много тежко. До момента има заявени 100 страни за участие, но винаги в последния момент се появяват още. Няма как да станат по-малко. Тук конкуренцията ще е много голяма.

Колко български състезатели ще вземат участие?

Около 10-12 спортисти ще вземат участие, най-елитните, които са подготвени да бъдат измежду 10-те най-добри в света. В параолимпийската организация се залага на качеството, тези, които са тренирани и са готови да покажат нещо. Финансовите средства не са и много, за да си позволим лукса да отидат и други състезатели да трупат опит. Не че нямат желание, има много желаещи.

Има ли по-различни правила в самите дисциплини? Например на Игрите в Сочи, двама наши състезатели са спечелили златен медал при хвърлянето на диск - Дечко Овчаров и Ружди Ружди?

Правилата са много често различни. Овчаров е с ампутация на крака и хвърля прав, докато моите състезатели хвърлят от специални столчета. В дисциплините за хора с увреждания, степента никога не може да бъде еднаква за всеки състезател. Много трудно може да се определи кой какви увреждания има. Затова участват групи, които са по-увредени от други. Сега състезанието в Катар ще бъде първото, на което няма да има коефициенти на увреждания. Например Даниела ще се състезава в хвърлянето на копие с група, в която има по-малко увредени състезатели. Моите момчета (бел. ред. - Мустафа Юсеинов и Ружди Ружди) ще се състезават в хвърлянето на диск също с група по-малко увредени спортисти. Не бих казал, че е много честно. В момента Международния параолимпийски комитет премахна коефициентите, за да може публиката да придобие реална представа кой е първи и кой втори. Преди това с коефициентите този, който хвърля по-малко метри, е с повече метри всъщност, и самите хора не могат да разберат, защото не разбират коефициентите на увреда. С тези мерки се цели спортът да бъде по-гледаем и комерсиален.

Ако направим сравнение с България, в другите страни обръща ли се внимание на параолимпийските спортове?

В други страни моите спортисти срещат много по-голямо уважение. В погледа на хората се вижда, че те изпитват респект към състезателите с увреждания. Дори и самите състезатели от други държави като Китай, Япония, Великобритания, Русия гледат с уважение и страхопочитание, защото знаят, че когато моите състезатели са там, ще се получи истинско състезание. Те са абсолютно конкурентоспособни на останалите.

Как минава една тренировка?

Една тренировка започва сутрин към 9:00 часа. Понеже аз имам 3-ма спортисти, тренирам с всеки индивидуално. Смятам, че да се постигнат високи спортни резултати трябва да се обръща внимание на всеки поотделно. С всеки имам около 3-4 часа на ден, 12 часа работя с тях. За мен е абсолютно удоволствие. Да тренираш толкова силни спртисти духом, много пъти съм им казвал, че не само аз им помагам, но и те на мен да бъда по-силен като характер. Тренировките не са леки, готвят се като професионални сътезатели. Двете момчета вдигат тежести от порядъка на 190-200 кг, което един човек, без да се занимава със спорт, може да придобие представа, че за човек на инвалидна количка е доста трудно за постигане. Това показва, че са подготвени спортисти. Дори и Даниела, която е с крехка фикгура, вдига сериозни тежести.

Как според Вас може да се привлече вниманието на обществеността към параолимпийските спортове?

В момента, в който параолимпийските състезатели биват признавани от държава като 100% състезатели, това ще е най-важната крачка, защото и обществеността, и повече медии ще им обърнат внимание. Когато те бъдат пример за останалата част от хората, тогава този спорт ще придобие по-голяма популярност. Те са пример. Ние, българите, начинът, по който живеем живота си, ни прави хора с по-малко самочувствие. Ние сме един тъжен народ. Затова и тези спортисти са една добра реклама на страната ни. Те могат да покажат, че със силен дух може да се постигне всичко. Това е първата крачка. Те издигат знамето на България, както останалите спортисти и затова не трябва да са по-различни от тях.

Надяваме отсега нататък успехите на нашите параолимпийци да бъдат показани, те не искат просто тях да ги показват, а да отразяват техните постижения. Ние тренираме на големи температурни амплитуди. Зимата сме тренирали на -10 градуса, постоянно хвърляме на открито. Затрупвал ги е снегът, докато са на тези столчета. Те са буквално приковани на тях, защото самите столчета са вързани с въже. Това трябва да се види. Лятото пък сме тренирали и на 40 градуса отново навън. До момента не са гледани от много хора и включително държавата.

Къде най-далеч стигат мечтите Ви?

Моята най-голяма мечта е свързана с най-голямото състезание в моята кариера, а и в тази на спортистите - Параолимпиадата в Рио догодина. Това е най-големият форум и се надявам да постигнат най-високата си спортна форма. Да покажат най-доброто от себе си - това е най-важното. Искам тези спортисти да са равнопоставени на другите. Аз работя с тях и виждам какъв труд полагат.

Амбицията ли е най-важното, което всеки спортист трябва да притежава?

Да, това е. Преди всяко състезание аз им казвам да се състезават така, сякаш това ще е последното нещо, което ще направят. Аз го приемам така и те трябва така да го приемат - и го правят. Винаги съм ги учил да имат самочувствието, че са българи и да са равнопоставени на големите държави. Ние, както ги наричаме Великите сили, защото наистина са такива, защото се появяват с отбори над 300 души. Надявам се, че целият български народ и целият свят ще разберат, че тези спортисти са истински спортисти.

В световен мащаб параолимпизмът се разви много, конкуренцията става все по-голяма. Парите, които организаторите и другите страни отпускат, са все повече и аз смятам, че след няколко години този спорт да бъде един от най-гледаемите. Какво по-хубаво от това да покажеш на всички воля и силен дух? Да покажеш, че въпреки увреждането, което имаш може да си пълноценен и да се бориш.

Интервю на Росита Илкова, actualno.com