Пиянството зад една купа

Този текст няма за цел да омаловажи съперниковата публика и отбор или да припише велики събития в българската история, свързани със златни български произведения, към една от двете агитки на финала за Купата на България между ЦСКА и Левски. Цял свят видя, че хилядите на трибуните - и в червено, и в синьо, бяха надхвърлили дори себе си и бяха впечатляващи.

Този текст има за цел да изговори емоциите, които стоят зад изстраданата "синя" купа, защото резултатите от спечелването ѝ знаят всички футболни запалянковци в България. От всякакви цветове и агитки. Но емоциите ЗАД тази дългочакана титла останаха откъслечно познати, епизодично представени и сега дори за феновете на Левски не са тема, която е на масата. Сега темата е радостта, НО...

Питали ли сте се някога как агитката на Левски във всеки мач продължава да пее "Само Левски шампион", "Купата е синя" и т.н., когато отборът не само не бе помирисвал трофей над десетилетие, но и загуби левашки три финала в турнира за Купата? Питали ли сте се как се пеят тези рефрени след толкова подигравки не само от вечния враг, след толкова разочароващи сезони и особено след преживяното в последните 2 години, когато Левски не само, че бе видно, че няма да е шампион, а купата - синя, но не се знаеше и дали в един ден привържениците няма да се събудят и да разберат, че любимият им клуб го няма на картата вече?

Емоциите в сивата и черната гама, които "синя" България изживя в последно време, можеха да отчаят всяка агитка, всяка фракция, всеки фен. И щеше да е обяснимо. И с мнозина се случи. Само че през сезон 2021/22 се случи и нещо необяснимо. Започна се дори преди завръщането на Станимир Стоилов на треньорския пост. Започна със замлъкването на легендите - на тези, които критикуваха с болка, но и на тези, които просто обичат да критикуват. Продължи с изказванията на клубните фигури - умерени, добре обмислени, насочени само към концентриране на любовта към отбора, и на играчите - никакви критики, намеци, а само вричане в любов към клуба. И отдаване на терена до последна капка пот.

Но най-силно това необяснимо нещо се случи в поведението на феновете. Левски винаги е имал многобройни и любящи привърженици. Само че през отиващия си сезон те умножиха усилията си да бъдат нещо повече от 12-ия играч - да се обединят, да бъдат живителната сила по трибуните и нещо, което може и да няма прецедент - да бъдат финансовия благодетел на любимия клуб. Какво ги накара да постъпят така? Сираков, Мъри, Ивков, отборът, някаква промисъл свише, която им даде знак, че усилията на всички най-накрая ще бъдат възнаградени?

НЕ! Направи го един слоган - "Левски е вечен".

Кампания за възраждане. Не за 150 000 лева на месец. За възраждане на всички нива - ръководство, отбор, фенове, всичко, което Левски представлява. Защото ако това възраждане не се случи сега, през сезон 2021/22, можеше да останат само добрите намерения на някои, но не всички, а също и съжаленията, че "и ние можехме да направим нещо, да спасим любимия клуб, но не го направихме".

Емоциите на всеки един "син" фен по пътя към 27-ата купа останаха и ще останат лични. Но в хода на сезона отборът видя това, от което се нуждаеше - пълна подкрепа на трибуните; колебаещият се фен видя това, от което се нуждаеше - отдадеността на други фенове, а даряващите видяха това, че сметката на "Левски е вечен" не спира да набъбва от приходи. Така се постигна пълна мобилизация.

А че магията не подмина никого стана видно в деня на финала и малко след това. Борислав Цонев например, който се раздели с известна горчивина с клуба, беше на трибуните и празнува бурно спечеления трофей. Отстраненият от отбора Здравко Димитров също отпразнува успеха, дори да не стана част от него. Защото за кратко време всички осъзнаха - Левски е вечен, а проблемите - временни, дори най-сериозните.

Автор: Адриана Димитрова