Връзката на футбола с нацизма

През 2011 г. в архивите бяха открити доказателства за налудничав план, според който в разгара на Втората световна война германските футболисти трябвало да заимстват военната тактика „Блицкриг“ („светкавична война“ - от герм.) и да я прилагат на зеления терен. Националният селекционер Сеп Хербергер е набеден, че треньорските му методи са „еврейски“, т.е. твърде защитни. Идеологическата пропаганда води дотам, че финалът за шампионската титла на Германия през 1941 г. между „Рапид“ Виена и „Шалке“ (4:3) в Берлин се играе по правилата на тоталната мълниеносна атака. Случайно или не точно в същия ден (22 юни) започва изпълнението на операция „Барбароса“ - Германия напада СССР, разчитайки на страховитата си модерна стратегия. Според Хитлер крайната победа над съветската империя може да бъде постигната само за 6 седмици...

"Еврейска“ и „пацифистка“ система

В нацистка Германия футболът дълго успява да се опази от политическо вмешателство. Висши държавници подчертават развлекателния му характер и ролята му за отвличането на населението от трудностите на ежедневието особено по време на войната. В началото на 40-те години обаче е направен радикален опит за милитаризиране на играта и приспособяването й към характера на националсоциализма.

Идеята за превръщането на футбола в агресивен блицкриг принадлежи на заклетия нацист Карл Оберхубер - дясна ръка на губернатора на Бавария и отговорник по спортните въпроси в провинцията. Половин година след превземането на Западна Европа той публикува теорията си за „истинския германски футбол“. Получава подкрепата на влиятелни фигури в райха, сред които Херман Гьоринг и Мартин Борман.

Главният враг на Оберхубер се оказва английската тактическа схема с трима защитници („W-M“ или „дубъл-ве ем“ - наречена така заради своеобразното разположение на играчите по терена). Тя е творение на легендарния треньор на лондонския „Арсенал“ Хърбърт Чапмън и е наследник на системата само с двама защитници, господстваща по европейските терени в началото на XX век. „Дубъл-ве ем“ станала водеща навсякъде из континента през 30-те години, включително и в Германия.

Оберхубер обаче страстно жадувал да „изобрети“ агресивен футболен стил, достоен за победителя в европейската война. Той не просто искал игра само с двама защитници, но нападателите да са шест, дори седем. Въпреки революционната си риторика всъщност той предлагал да върне футбола в „юношеските“ му години от XIX век, когато нападателите буквално си пречели пред вратата на съперника.

Пресата в Третия райх приела с ентусиазъм идеите на „спортния фюрер“ Оберхубер. Схемата с трима защитници била заклеймена като „английска“, „пацифистка“ и „еврейска“. „Когато нашата армия успя да съкруши само за няколко седмици велики държави на континента, афоризмът „нападението е най-добрата защита“ се изпълни с ново съдържание, напълно приложимо във футбола“, пише Оберхубер.

Голове като мълнии

Победоносните кампании на германското оръжие през 1939-1940 г. дотолкова били раздухани от пропагандата, че патосът проникнал не само във филмите и радиопредаванията, но и във футболните репортажи. Сензационната победа на виенския „Рапид“ над „Шалке“ (според някои любимия отбор на Хитлер) във финала на първенството с 4:3 е обрисувана от коментатора като „кърваво сражение на футболния терен“. Нацистката преса със задоволство добавя: „Това беше блицкриг в истинския смисъл, головете удряха като мълнии.“ В самия мач нападателите на „Шалке“ отбелязват два пъти още в началните пет минути, а другите попадения падат в първите 14 минути на второто полувреме. Почти 100-хилядната ентусиазирана тълпа на трибуните в Берлин пък чува по уредбата новината, че няколко часа по-рано е започнала войната със Съветския съюз.

Атакуващият стил на двата отбора потвърдил „правилността“ на реформите на Оберхубер. Някои анализатори стигнали и по-далече: „Във футбола, както и във войната, за победата е нужна не само мощна атака, но и ефективна защита - като зенитните батареи и линията „Зигфрид“...“

Оберхубер обаче се изправил срещу сериозен съперник - националния треньор Сеп Хербергер. Преживял ужаса на окопите през Първата световна война, той бил твърдо против милитаризацията на спорта. За да го елиминира, Оберхубер впрегнал всички сили. Оказвал натиск върху спортните редактори в големите вестници, пробутвал статии, интервюта и фотосесии със свои поддръжници. Берлинското издание „Футболна седмица“ дори публикувало на първа страница материал „Баварската революция против „дубъл-ве ем“. Хербергер обаче категорично отказвал да развива „новаторските“ идеи и Оберхубер решил да му натрие носа. Организирал мач между „атакуваща“ баварска команда и „дефанзивен“ отбор на Хербергер. Той се превърнал в лично фиаско за „спортния фюрер“, тъй като „нападащите“ загубили с 5:6. Но и това не го спряло - започнал да спира баварските играчи от участие в националния отбор и дори заплашил, че ще сформира отделен представителен тим на Германия. През есента на 1941 г. разгърнал мощна медийна кампания по смяната на Хербергер с „правилен“ треньор. Паралелно уговарял „Байерн“ да спре да използва трима защитници.

Идеалният футболист - на фронта

На думи футболните функционери поддържали реформата, но на практика продължавали да се придържат към изпитаната „дубъл-ве ем“. Хербергер не пожелал да смени тактиката в националния отбор, което изкарало от кожата Оберхубер. В един мач срещу Румъния той лично забранил на тима да излезе на терена с повече от двама бранители.

Манията на Карл Оберхубер не се съдържала в проста смяна на тактиката у професионалните футболисти. Тя имала дълбок идеологически подтекст. От развлечение футболът трябвало да се превърне в средство за подготовка на идеалните войници. „На нас ни трябват бойци, а не виртуози на гола и паса“, казвал той. Държал футболистите задължително да тренират бокс - единствения спорт, на който Хитлер открито симпатизирал (както признава в „Моята борба“). Защитният стил на Хербергер описвал като „наследство от апатичната епоха на Ваймарската република“.

Баварските футболисти трябвало задължително да преминат пълния цикъл на подготовка - начално спортно обучение под егидата на хитлеровата младеж, възпитание в постулатите на нападателния футбол в клубните си отбори, придобиване на агресивност на боксовия ринг и на издръжливост в лекоатлетическите състезания. Накрая кариерата на идеалния немски футболист щяла да намери логичен завършек на бойното поле.

Радикализмът на Оберхубер обаче в крайна сметка се обърнал срещу него. В един момент той дотолкова се ожесточил в конфликта си с Хербергер и цялата система на германския футбол, че станал опасен. Бил разжалван от постовете му, а Хитлер и Химлер отменили всички реформи по „нацификацията“ в спорта. След пораженията при Сталинград и Курската дъга се оказало, че футболът е необходим повече от всякога за разтуха и утеха на уязвената германска нация. Това позволило на Хербергер да задържи поста през следвоенните години и да се превърне в първия велик треньор на бундестима. По някаква случайност Оберхубер се спасил от съд след края на войната и до смъртта си пред 1981 г. преживявал като продавач на мляко в мюнхенско предградие.

Първият велик немски треньор членува в партията на Хитлер

Сеп Хербергер е свещено име в германския футбол. Той е най-дълго задържалият се национален селекционер (без прекъсване между 1936 и 1964 г.) и извежда страната до първата от общо четири световни титли (1954 г.). Преживява и двете големи войни.

Противник на кръвопролитията, първоначално отказва да се яви като доброволец в Първата световна война. През 1916 г. обаче получава призовка. Тогава е 19-годишен. Заради телосложенето си (165 см, 68 кг) остава в задните линии и това му осигурява шанс често да преследва футболната топка в мачовете между войниците. След капитулацията на Германия играе като нападател във „Валдхоф“ Манхайм, а после открива истинското си призвание - треньорството. То ще го превърне в автор на „Чудото от Берн“ - победата във финала на световното първенство през 1954 г., когато пълният аутсайдер ФРГ побеждава с 3:2 един от най-великите отбори в история на футбола - Унгария на Ференц Пушкаш.

Идването на Хитлер на власт заварва Хербергер като помощник-треньор в националния отбор. Точно през 1933 г. заедно със селекционера Ото Нерц става член на Националсоциалистическата партия. Провалът на Германия в олимпийския турнир през 1936 г. води до уволнението на Нерц и дава началото на епохата „Хербергер“ в бундестима. Той категорично отказва да сътрудничи на структурите на СС, които искат да използват футболистите му за пропагандни цели. По време на Втората световна война често пътува до фронта в издирване на играчите си. Бори се те да бъдат освободени от армията, за да подсилят националния отбор (между 1939 и 1942 г. под нацистки флаг Германия изиграва 44 мача). След инвазията в СССР стотици влакови композиции с немски войници поемат на Изток. В обратна посока пътуват футболистите, повикани от Хербергер.

След края на войната го разследват заради членството в партията на Хитлер, но заключението е, че не е сътрудничил на режима. Все пак се налага да плати глоба. Помага му фактът, че фигурира в архивите на Гьобелс като „неблагонадежден“ нацист, както и отказът да се яви като доброволец на фронта през 1914 г.