Попеску: Стоичков има голямо сърце, но ме е ядосвал много пъти

Румънската легенда Георге Попеску е дал ексклузивно интервю за предаването "Код Спорт“ по TV+. За него се говори, че е един от най-интелигентните защитници в историята на световния футбол.

Бил е капитан на Тотнъм, Барселона, Галатасарай, както и на националния отбор на Румъния. Рекордьор по мачове за северната ни съседка, участник е на три световни и две европейски първенства и е носител на Купата на УЕФА и на КНК.

- Каква е отговорността да си капитан на Барселона, г-н Попеску?

- Със сигурност е голяма, много голяма! Но не е само отговорност, а и е въпрос на чест да се носи капитанската лента на велик тим като Барселона. Благодаря на съдбата, защото това е най-хубавото, което ми се е случвало в живота като футболист. Спомням си го като най-голямото нещо, което аз съм преживял в лудия свят на футбола. Да, както и вие отбелязахте, да си на терена с капитанската лента на този световен гранд не е нещо семпло, нещо обикновено. Барселона се следи от цялата планета, защото е от най-добрите клубове, да не кажа най-добрият в света и да си негов капитан е велико. Чест и отговорност!

- Какъв съотборник беше Христо Стоичков, на когото гостувахте в София за 50-годишния му юбилей?

- Аз имах и имам гордостта да съм един от приятелите на Христо, а не само негов съотборник. И до днес съм голям негов приятел, защото освен велика фигура, той е човек с голямо сърце. Един от най-добрите, които съм срещал в света на футбола.

- Ядосвал ли Ви е някога?

- О, да. И то не само веднъж, а много пъти, признавам. Но Христо има едно уникално и неоспоримо качество. Когато той се ядосва, и ти се ядосваш с него. Но после, дори и да е имало спречкване, той веднага така обръща страницата, че задължително се прегръщате. Нещо повече - ставате още по-големи приятели.

- А имали ли сте сериозни спречквания? Например ритал ли сте го на тренировки или на мач между националните отбори?

- Да, да... защото това се случва. Такива неща стават във футбола както между приятели, така и между играчи, които нямат такова приятелство, каквото имаме ние с него. Но важното е, какво остава след това. Трябва да се сложи чертата след 90-те минути, защото на терена човек е нервен и напрегнат. Било на тренировка или на мач прехвърчат искри. Но най-важното е какво остава впоследствие. И в крайна сметка това има значение.

- Вие трябваше да наследите холандеца Роналд Куман в защита на Барселона. Имахте ли притеснения?

- Не, защото вече го бях правил преди това в ПСВ Айндховен. В холандския тим, когато си замина Куман, именно аз бях играчът, който дойде след него. И тъй като се справих отлично в Айндховен, имах увереността, че ще го направя по същия начин и в Барселона.

- Как успяхте да станете капитан? Кой Ви избра?

- Първо Йохан Кройф ми гласува доверие като втори капитан на тима едва шест месеца след трансфера ми в Барселона. Впоследствие, след още шест месеца, Кройф напусна поста и начело дойде Боби Робсън с помощник Жозе Моуриньо. Хосе Мария Бакеро напусна и аз като втори капитан, веднага станах първи.

- Какво е да ти е треньор сър Боби Робсън. Той Ви взе и в Айндховен доколкото знаем?

- Да, именно Боби Робсън беше треньорът, който ме привлече да играя в Айндховен след финалите на световното първенство в Италия през 1990 г. И той е човекът, който лично, а не чрез скаути, ме е избрал. Работихме отлично заедно в Холандия, където спечелихме два пъти шампионската титла. Определено си имахме огромно доверие и уважение. И когато аз отидох в Барселона и за мен, и за него, беше голямо удоволствие отново да работим заедно.

- Как реагирахте когато той Ви поиска от Университатя в Холандия?

- Не, аз играех за Университатя и живеех в Крайова, когато той ме е избрал за Айндховен. И на практика това беше моят първи контакт с професионалния футбол, защото за мен в Румъния футболът по това време реално не бе истински професионален. Затова със силен ентусиазъм и с огромно предизвикателство приех да отида от страна като Румъния в страна като Холандия. Не беше лесно, но аз имах волята, имах и късмета да се адаптирам много бързо.

- Бихте ли сравнили футбола в Холандия, Англия, Италия и Испания – страни в които Вие сте играли?

- Всяка една от тези елитни лиги има своите особености. Престижът е общият им знаменател, но реално те са доста различни. Имам предвид като стил на игра най-вече. Трябва да се отчете също и факта, че аз играх по друго време, а футболът се променя много бързо. В Англия когато аз бях на терен се практикуваше абсолютно силов и агресивен футбол. И трябваше да си физически много здрав, за да оцелееш. В испанската лига пък винаги се е изповядвал красив и техничен футбол. В Италия футболът беше такъв, че приблизително 70% от играта беше защита. Но за мен беше невероятен опит да играя във всички тези големи лиги.

- След Айндховен, Тотнъм, Барселона, вие станахте легенда на Галатасарай. Разкажете ни за вашия престой с Джика Хаджи в турския гранд?

- Интересно е, че аз с Хаджи съм играл в почти всички отбори, в които съм бил до сега. В Барселона бяхме заедно, също и в Галатасарай. Освен това петнайсет години играхме в румънския национален отбор. С една дума почти цялата ни кариера съвпада. Освен това накрая даже станахме роднини. Женени сме за две сестри и изглежда, че нашата съдба е начертана да вървим заедно цял живот.

- С риск да се повторя, ще ви попитам какво е двама румънци да станат легенди на клуб като Галатасарай, който има изключително верни привърженици?

- Да, ще ви отговоря. Превърнахме се в легенди, защото спечелихме титли във важен за клуба момент. Аз смятам, че периодът, в който играхме в Галатасарай е най-славният от историята на този отбор. А и не само на него, а изобщо на тази страна. Беше връх, беше епоха в историята на турския футбол, защото тим от тази държава за първи път спечели голям международен трофей. Галатасарай триумфира с Купата на УЕФА и Суперкупата на Европа! Първите два трофея, които са и до днес единствените за турски представител в Европа. Така че, ако правиш история, ако постигаш добри резултати, то тогава феновете те въздигат в легенда.

- Като бивш играч на Тотнъм имахте ли специална мотивация за финала срещу Арсенал, вечният лондонския съперник на "шпорите"? Имам предвид, когато излязохте срещу "артилеристите" с екипа на Галатасарай във финала в Копенхаген.

- Винаги ми е вървяло страхотно, когато съм играл срещу Арсенал, защото в дербито с екипа на Тотнъм се наложихме с 1:0, а голът за победата го вкарах аз. После ликувах с попадение и във финала за Купата на УЕФА, когато вкарах последната дузпа и с Галатасарай спечелихме Купата на УЕФА. И да, вижда се - освен вътрешното ми чувство и фактите говорят, че винаги ми е вървяло доста срещу Арсенал.

- Разкажете ни нещо повече за финала Галатасарай - Арсенал. В "Код спорт" направихме интервюта с Хаджи и Клаудио Тафарел от "сараите", както и с Давор Шукер, който игра за Арсенал в този мач. Вашият коментар?

- В този финал Арсенал излезе като фаворит, защото беше отбор с големи звезди – не само Давор Шукер, а и Овермарс, Тиери Анри. Един отбор с наистина великолепни играчи. А ние от Галатасарай идвахме с популярен тим, но от Турция. Представяхме местната лига, която тогава не беше толкова известна. Но за сметка на това играхме с голяма увереност. Действахме стабилно и стигнахме до рулетката на дузпите, където имахме повече късмет. Вкарахме всички четири наказателни удара, а те пропуснаха два и не се наложи да бием пета дузпа. И както се казва в "един финал всичко може да се случи". Доказа го и този мач.

- С какво Турция успява да привлича толкова известни футболисти вече повече от десетилетие насам?

- Естествено, защото има пари. Искате да го кажа аз, разбирам. Там където има пари, има добри играчи.

- Какви са турските фенове в сравнение с другите, пред които сте играли?

- Вижте, когато има добри резултати има добра публика и винаги те уважават. Агитката се държи добре и има положителни емоции. Но когато резултатите не са много добри, тогава публиката реагира с обратен знак. Особено запалянковците в Турция. Те са сякаш по-фанатизирани, ако мога така да се изразя, отколкото в други страни. Влагат много страст, влагат много сърце.

- Как се прие в Румъния европейската титла на Стяуа през 1986 г. и съжалявате ли, че съвсем кратко играхте в този славен клуб?

- Аз не бях в отбора, който спечели купата през 1986 г. Отидох две години по-късно и стигнахме до полуфинал. През 1986 г. беше най-добрият отбор в историята и беше първата титла – единствената европейска титла, която е печелил румънски отбор. Не изпитвам съжаление, че не бях част от този триумф, защото после имах късмета да съм част от велики отбори. Играл съм и съм печелил важни титли, но все пак, би ми се искало да бях участвал в онзи великолепен отбор и да спечеля Купата на европейските шампиони. Смятам, че щеше да ми приляга, но тогава бях прекалено млад.

- Шест пъти сте избиран за Футболист номер 1 на Румъния. Как успяхте да постигнете толкова победи над приятеля си Джика Хаджи?

- Истината е, че по онова време в периода 1989 г. – 2000 г. с него си поделяхме приза за Играч №1 на Румъния за годината. За това десетилетие, по-точно за тези 11 години аз съм печелил шест пъти,а Джика - пет. Тоест имаше една борба между двама ни, но това беше само на терена. Извън мачовете нищо не можеше да ни раздели. И ние винаги сме били много добри приятели. Мисля, че това беше едно от най-важните неща в националния отбор на Румъния. Фактът, че двамата най-добри играчи бяха приятели, а не се деляха и не интригантстваха. Смятам, че този факт беше много важен, защото останалите играчи бяха заедно с нас и формирахме сериозен и здрав колектив.

- Какви спомени имате от българския футбол?

- Ами не много добри, защото... Не съм печелил никога срещу България. А не, не. Спечелих само веднъж, преди световното през 1990 г. Победихме България в квалификация в София с 3:1 и се класирахме за финалите в Италия. После през 1990 г. загубихме у дома след Мондиала в квалификация за Европейското през 1992 г. Загубихме с 3:0 в Букурещ. После в София в последния мач трябваше да бием, но не го направихме. Завършихме наравно и не се класирахме нито вие, нито ние. По-късно на финалите на Европейското в Англия през 1996 г. загубихме незаслужено с 0:1. Тогава вкарахме гол – топката тупна зад голлинията, но съдията не го зачете.

- България и Румъния вървяха ръка за ръка на световното първенство в Щатите. Можеше ли да стигнем и по-далеч, дори да играем финал?

- Мисля, че можеше да играем. Ако ние бяхме били, наистина можеше да се стигне до финал между два отбора от Източна Европа. Звучи невероятно и нямаше кой да го позволи, но все пак смятам, че както Румъния, така и България тогава имаха отбори заслужаващи финал. Това бяха и най-класните отбори в историята на футбола и на двете страни.

- Имате сто и петнайсет мача за националния тим на Румъния. Кой от тях е най-запомнящият се?

- Труден въпрос. Наистина трудно е да отговоря. Имах късмета да играя на финалите на три световни и две европейски първенства. И ми е много трудно да кажа кой е бил най-добрият ми мач пред очите на света. Мога обаче веднага да ви кажа кое е било най-голямото ми разочарование. Това беше мачът срещу Швеция от световното в Щатите през 1994 г., когато останахме на пет минути от победата. Но, благодаря на съдбата, че добри мачове имам наистина много. И сега, освен трудно ми е и приятно, че не мога да посоча кой е бил най-важният.

- Срещу кой нападател Ви е било най-трудно да играете?

- Андрий Шевченко!

- Ако Джика Попеску днес играеше в Барселона, щеше ли Кристиано Роналдо да вкарва толкова лесно голове?

- Той е един играч, който може да вкарва голове, имайки пред себе си дори най-добрите защитници на света. Има много качества - техника, скорост, страхотна физика...Така, че моят отговор е, че на всеки един защитник в света ще му е много, много трудно да спре Кристиано Роналдо.

- Кой е според Вас е най-добрият бранител в днешния футбол?

- Едва ли ще ви изненадам, че има много защитници от екстра класа. Но Пике и Тиаго Силва са двамата, които най-много харесвам.

- Вие сте известен като защитник, който много обичаше да се включва в атаките. Кой гол най-много си цените?

- Всички си ги обичам и ценя. Но има един фамозен, по думите на медиите. В квалификациите, мисля че беше за Мондиала във Франция през 1998 г., играхме един мач в Македония. Тогава вкарах три гола, като вторият беше великолепен.

- Защо винаги румънските футболисти са били ценени по-високо на трансферния пазар от българските. Вашето мнение?

- Мисля, че както Румъния, така и България винаги са имали много добри играчи на международно ниво. Вие обаче имате носител на "Златна топка", а ние не сме имали такъв. Една "Златна топка", но я имате. Трябва като държава да сте много благодарни на Стоичков, че я спечели и заслужи на България място в историята на най-престижната футболна награда. Ние бяхме много близо точно до въпросната "Златна топка" на Христо през 1994 г. Тогава на Световното Джика Хаджи направи страхотни мачове и ако Румъния беше стигнала на полуфинали, той щеше да бъде сериозен кандидат за приза. Но утехата ни сега е, че поне спечели наш приятел, след като ние не успяхме.

- В последните години може да се каже, че румънският футбол се развива леко странно. Шампиони стават отбори, които никога не са били с особено големи традиции, а после бързо залязват. Какво се случва?

- Големите отбори в Румъния вече нямат толкова пари както имаха преди. И това отваря нова ниша. В сравнително малки отбори идват богати хора, инвестират еднолично и дори печелят титлата. Но фактът, че нямат история им оказва в крайна сметка отрицателно влияние. И така бързо потъват, както бързо са израснали. Това е ситуацията, която не е особено нормална, но бих казал се случва по нормални, логични причини. Отборите, които печелеха титли в Румъния през последните години, бяха на хора, които имаха пари, но дойде кризата и тези собственици вече нямаха същия бизнес и печалби, който са имали преди рецесията. И естествено престанаха да инвестират средства във футбола и така отборите им изчезнаха от картата на елита.

- Какъв отбор е например Астра, сегашният шампион на Румъния, и ще последва ли съдбата на Унирея?

- Астра е собственост на един богат човек в Румъния. И ако този човек спре да инвестира пари, може да свърши по същия начин като Унирея, които триумфираха в предишните шампионати и впоследствие изчезнаха от картата. Тимът е зависим от финансовата мощ, която има собственикът. За всички беше голяма изненада, че Астра стигна до титлата, но това стана и поради това, че другите отбори бяха в много лошо състояние. Динамо Букурещ тогава не съществуваше, за да атакува дежурно титлата и да увлече в битка останалите с традиции от елита. И на този фон отбори, които са просто добри, играят нормално и с постоянство през цялата година печелят. Това се случи в първенството на Румъния миналата година.

- Вие сте играли в Стяуа в началото на кариерата си, а в нейния край облякохте екипа на вечния съперник Динамо. Как ви приеха тогава, имахте ли проблеми с фенове?

- Най-голямата грешка в моята кариера беше да избера да играя в Динамо, макар и само за три месеца. След по-малко от 100 дни прекратихме контракта и отидох да играя в германския Хановер, който е последният отбор в кариерата ми.

- И накрая - с какво се занимавате сега? Имате ли амбиции в бъдеще да бъдете треньор примерно?

- Никога не се знае. Имах планове, но те се промениха от проблеми, за които питахте преди интервюто и за които не е дошло времето да говоря. В момента имам футболна академия в Румъния и съм свързан със света на бизнеса.