Бербатов: Обичам България, където и да ходя, винаги съм щастлив да се прибера

Димитър Бербатов даде любопитно интервю пред в "24 часа". Представяме ви го с  незначителни съкращения.

- След Господина от Лондон, Господина от Манчестър - първия българин, голмайстор на Англия, и Новия принц на Лазурния бряг какво предстои във футболната ти приказка?

- Новия шейх. (Смее се.) Още не знам. В момента работим с Емил Данчев, за да видим накъде ще поеме кариерата ми. Все още е рано. А и аз съм реалист човек – всеки отбор си набелязва трансферните цели, а трансферният прозорец е дълъг и тежък. Всеки си има приоритети. Ясно е, че където аз искам да отида, трябва да поизчакаме повече. На други места, където ме искат мен, аз предпочитам те да изчакат повече. Все нормални неща. Но се надявам много преди края на трансферния прозорец да съм намерил правилното решение, за да мога да започна пълноценна подготовка и всичко да е в нормален ритъм. А не да чакам както винаги последния момент. Макар че и това е опция. Вече съм свикнал.

Процесът е динамичен. И докато си говорим с теб, може да звънне Емил и да каже “тръгваме да изслушаме предложение” или “идват да се видят с нас тук”... Аз се надявам реакцията от всички страни да е по-бърза, за да приключим трансфера в срок, да ми остане малко време за почивка и да започна нормално подготовка.

- И все пак можем да кажем, че влечение №1 в плановете ти е завръщане в Премиършип?

- Нормално е. Толкова време съм играл там, семейството ми се чувстваше много добре в Англия, футболът там е прекрасен. Няма как да не е.

- Тоест си се настроил, образно казано, да смениш слънчевите очила с чадъра?

- Аз нямам проблеми в това отношение и не съм имал. Стига отборът ми да върви добре и аз да играя редовно, тъй като футболът се явява важният фактор в избора ми.

- Кога разбра, че пътищата ви с Монако ще се разделят, вероятно ти е станало ясно доста по-рано от обявяването в края на сезона?

- Разбира се. Когато играеш дълго време футбол, вече си се научил да виждаш знаците. И ти става ясно накъде отиват нещата. И на мен ми стана ясно, когато вече не вземах толкова голямо участие в мачовете, когато лека-полека започна да се дава път на младите момчета. Разбрах, че хората си подготвят младите футболисти, което е напълно нормално. И ще има по-малко поле за изява за мен. И тъй като в същия момент ми изтичаше и договорът, нещата се навързаха. Когато финансовите ти условия са малко по-високи, пък не играеш редовно, си казваш – договорът ми изтича, сигурно няма да се възползват да го подновим... И вече знаеш, че вървиш в тази посока.

- Ти си човек, който обмисля плановете си. Вероятно си мислил и по тази тема – колко време още се виждаш като активен футболист?

- И аз искам като Раян Гигс, като Паоло Малдини или пък като Хавиер Занети. Но това са футболисти единици. Кой не иска да играе толкова дълго футбол? Това, което си правил цял живот и обичаш да правиш. И изведнъж идва мигът, когато вече не можеш да го правиш на високо професионално ниво - затова при много футболисти се стига и до депресионни моменти след края на кариерата, появяват се семейни проблеми. Защото на определения футболист му е трудно да възприеме, че просто свършва... Няма го това да станеш рано, да отидеш на тренировка, да се видиш с момчетата, да се бъзикаш с тях, да дойде мачът, да го има това вълнение, да вкараш гол, да чуеш как викат името ти... Пък и дори когато не те харесват и те освиркват – това на някои хора пък им действа амбициращо. И в един момент това свършва, а ти не си подготвен и си като ударен с парцал – чудиш се какво става. Аз затова се опитвам лека-полека да се подготвям и за идването на този момент. Защото той ще дойде. Но бих желал още две години да поиграя футбол на високо ниво. Поддържам един стандарт на живот и се грижа за себе си – храня се правилно, тренирам правилно. Човек се познава най-добре сам. Така че мисля, че още две години би било добре да поиграя футбол. Разбира се, някой път желанията се разминават с очакванията. Но към момента се чувствам много добре и искам още две години да съм в големия футбол.

- А след това? За какво се подготвяш – треньор, директор, собственик?

- Човек колко неща може да върши едновременно. Не е ли по-добре да вършиш само едно, но качествено. Като свършиш с едното, да поемеш пътя си в другото. Със сигурност ще е свързано с футбола. Идеи имам. Когато се осъществи това, мога да се захвана с друго. Или пък паралелно да върша и нещо извън футбола. Защото аз имам интереси и извън футбола. Когато ме видят, хората ме свързват единствено с футбол, но това показва само, че не ме познават, тъй като аз имам и много различни интереси извън него. Понякога е досадно да говоря само за футбол, но пък разбирам хората – те ме свързват с това и им е интересно да си говорим за футбол.

- Мислил ли си къде ще живеете със семейството си след края на футболната ти кариера? В България или в друга страна?

- Мислил съм, разбира се. Аз си обичам страната. Винаги си идвам с желание тук. Семейството ми се чувства много добре. Приятелите, роднините са тук. И това играе огромна роля в избора на даден човек, когато иска да живее някъде. Но в същото време съм видял и много места, в които пак съм се чувствал добре. Все пак имам и две деца – нормално е да мисля къде ще учат, къде ще живеят след време. И в тази насока имам разни идеи. Но където и да ходя, винаги като се прибера в България, се чувствам добре. Срещам се с правилните хора, старая се да избягвам хората, които ме натоварват или просто ми губят времето. Ако има хора, които ти вкарват стрес и негативни емоции, няма смисъл да си около тях. По-добре да ги избягваш и да срещаш позитивно настроени хора. Така животът ти ще е по-лек. Като дойде времето, ще реша къде да бъде семейството ми – тук или в чужбина. Но опции има.

- Докъде стигна академия “Димитър Бербатов”?

- Работим по въпроса. Аз имам желание да има такава академия в София. Твърдя, че имам знанията и уменията, а дори да ги нямам всички, ще се науча. Мога да предам знания на хората, които ще работят, а те ще ми предадат от своите. Всичко е общ кръг, в който си предаваме знания. Ще е от полза за всички, най-вече за децата, които искат да тръгнат по моите стъпки, по стъпките на Стоичков. За да се развиват. Защото по този начин си подсигуряват хубав живот след време. Да си футболист, в днешно време е една от най-хубавите професии. Това децата трябва да го знаят и да се опитват да постигнат мечтата си. Много деца искат да станат футболисти. Аз ще се опитвам с идеята за тази академия да им сбъдна мечтата. Още сме в процес, тъй като процедурите са малко по-бавни и трябват разрешения от съответните органи. Мисля, че всичко ще завърши с хепиенд.

- Кога е реалистично да е построена и да отвори врати академия “Димитър Бербатов” в София?

- То ми се искаше вече да е станало, но понякога желанията се разминават с реалността. Аз не искам да бързам. Нещата, които правя, искам да са изпипани, както трябва. По принцип бърза работа нямам, но понеже доста хора ме питат, питат и приятелите ми – кога ще е готова, за да запишем децата си при вас, искам да кажа на тези родители, че се работи по въпроса, но не зависи само от мен. Ако зависеше само от мен, досега да е отворила врати. Но да знаят, че съм отдаден на тази идея. И за мен ще е привилегия и удоволствие да помагам за развитието и реализирането в живота на футболните ни таланти. Както чрез фондацията ми работя с талантливи деца, но от други сфери. В повечето случаи във фондацията става дума за цигулари, пианисти, математици, не е точно към футбола. Специфичното за академия “Димитър Бербатов” е, че ще е концентрирана само за футболисти, на които мога да предам знанията си от конкретната моя сфера. И по този начин да опитам да им подсигуря по-добро бъдеще.

- Изравни Христо Стоичков по голове в евротурнирите. Вече двамата сте българите с най-много попадения в Европа – по 34. Какво значи това за теб?

- Изравних го, да. Значи, тези, които идват след нас със Стоичков, трябва да се опитат да ни надминат. Хубаво е, когато имаш компас, както аз съм имал Стоичков и съм се опитвал да следвам неговия път и постиженията му, които едва ли някой българин ще стигне скоро. Стигнал съм до някакво ниво. Момчетата, които играят в Европа – нека си поставят още една цел. Кой българин има най-много голове в Европа? Стоичков и Бербатов. Ами нека пробвам да ги задмина. Поне да се опитат. Аз съм се опитал, ето – изравнили сме се. Може и да го мина. (Смее се.) Затова са рекордите – да се подобряват. Ако имам шанс, ще се случи. Ако не – не. После да идват следващите. За рекордите във футбола - виждаме какво правят Меси и Роналдо. И при рекордите всичко е до време – твоето минава, идва времето на някой по-добър.

- Има ли някой млад български футболист, който да ти е направил впечатление в последно време?

 - Гледах Ивайло Чочев в “Палермо”. Представяше се на ниво в последните месеци – с головете, с начина му на игра. Ако върви в правилната посока и има правилните хора, които да му дават правилните съвети, ще направи добра кариера, тъй като е на правилното място. Отборът му дава шанс за изява, от него си зависи дали ще го грабне и ще отиде на по-високо. Радвам се на такива момчета, на които им се дава възможност. Защото знам колко е трудно. Колко е трудно в чужбина. Да бъдеш сам. А дори и да си с някого от семейството, пак ти ги няма приятелите. Обстановката е трудна. Млад си, трябва да учиш език. Но евала. Стискам палци на такива момчета, които не се отказват. Защото след това идват големите награди.

- Кой е последният български мач, който си гледал?

- Трудно ми е, но ми е любопитно да гледам, за да видя как се развиват българските футболисти, а и българският футбол като цяло. Да видя колко хора има на стадиона, как съдията ръководи мача, как публиката реагира на отигравания. Но не съм възхитен от това, което виждам. Затрудняваш ме с конкретния последен мач, който съм гледал, но когато ме интересува някой мач, след това задължително гледам репортаж с положенията и головете. Гледах последния мач на ЦСКА – 3:1 над “Литекс”. Видях гола на левия бек (Тончи Кукоч – б.а.), типичен мой гол. Ето такъв гол винаги ми е пълнил душата. Да го видиш от ляв бек такъв гол, е рядко явление. Затова хората, които са го видели, трябва да се радват много – с ляв външен фалц в далечния ъгъл, това е майсторски гол. Ако всеки има дързостта да опита подобно нещо, заслужава евала.

- Колко голяма е болката ти, когато стане дума за ЦСКА и критичното състояние, до което е докаран клубът?

- Положението явно е трагично. Моето мнение едва ли ще се различава от това на другите хора. Когато дойде при мен, видя какво правех – четях за последните събития в ЦСКА. Няма как да не ми е болно. Може ли да има събрание на акционерите и мажоритарните акционери изобщо да не се появят? После тръгнаха други проблеми – пак драми, декларации и пресконференции. Ние сме държавата на декларациите и пресконференциите. През 3 дни има пресконференции – все някой обявява нещо и обвинява някого. Всички тук искат да са ръководители. Ами то няма какво да се ръководи. Нормално е да ми е тъжно. Защото ЦСКА си е име в България, в Европа. А в един момент къде отива – все едно към закриване. Трябва да се търси сметка на хората, които са довели ЦСКА до това състояние. На кой друг може да се сърдиш? Бизнеси и предприятия се купуват с минуси, но инвестиращите знаят, че след време ще си ги покрият, ще ги върнат и ще излязат на печалба. А при ЦСКА положението е такова, че дори някой да дойде, да плати пасивите, да върнат дълговете на НАП и на който още дължат, той няма да има никаква гаранция, че после ще си върне инвестицията. Защото в България просто нямаме културата да си купуваме тениски, фланелки с името на футболиста, а от това да се изкарват пари. За билети да не говоря – там изобщо печалбите в истинския им възможен вариант ги няма. Парите от телевизионните права също са малко. Единственият шанс е да играеш в Европа, в Шампионската лига, където са парите. За да стигнеш дотам обаче, ти трябват футболисти с качество, на които да плащаш добри заплати. Това пак ти е разход. Цялата работа е толкова навързана, че... Надявам се някой наистина да дойде да помогне на ЦСКА. Но стратегията му трябва да е много развита. Иначе положението се очертава като страшно тежко.

- Как реагира, когато до теб достигнаха престрелките между Любо Пенев, Емо Костадинов, Данчо Лечков и другите хора от Изпълнителния комитет на БФС след уволнението на Любо от националния отбор? Беше ли шокиран от реплики като “идва ми леко неграмотен”, “как така не е в затвора” и други, адресирани към съотборници от “златното поколение” на българския футбол?

- Беше смешно-тъжно-трагична ситуация. Да, приятелства се рушат, правят се нови. Хората се разделят и събират. Понякога има риск да се скараш с приятели, с които сте постигнали много заедно, но да се вадят на публично място такива неща, не знам дали трябва да се прави. Но в случая е станало. Не знам дали впоследствие замесените хора са намерили сили да се извинят един на друг, не ме и интересува, това са си техни отношения. Но беше неприятно и тъжно за българската общност като цяло. Хора, постигнали толкова много за България, да се нападат по този начин – не беше уважително и за самите тях, но ето – случва се. Какви ли не неща се случват. Това е едно от доказателствата. Кой знае още какво ще ни се случи да преживеем.

- Какво е мнението за националния отбор на България на рекордьора по голове и настоящ фен, който гледа пред телевизора?

- Гледам, да. И се радвам на всеки положителен лъч. Особено при Любо започнаха много добре. Спадове има винаги в даден отбор. Но при Любо имаше доста позитивни моменти, играеха хубав футбол. При Ивайло Петев също тръгнаха добре срещу Италия. Има добри и талантливи момчета. Искрено се надявам да продължат в развитието си – своето и на националния отбор на България. Това е едната страна. От друга, гледах репортаж от мача с Турция. Лоша загуба за отбора, но нищо притеснително според мен. Не е нужно да се напада, когото и да е. Все пак контролите са затова, за да се видят грешките, ако има такива. А в този мач ги имаше. И трябва да се коригират в следващия. Да се стига до крайности заради есна контрола не е правилно. Затова момчетата да се подготвят за следващата среща, без да се натоварват с излишни мисли по вече миналия мач. И да са напълно подготвени за предстоящия с Малта. Както казах – имаме добри футболисти и аз мисля, че те имат добро бъдеще. Стига, разбира се, всеки да иска да се развива и да стигне колкото може по-далеч в професията си. Амбицията, желанието за успех е важен фактор за това. И както е казал Мохамед Али: „Те трябва да имат уменията и волята. Но волята трябва да бъде по-силна от уменията.”

- На националния отбор предстои задължителен за печелене мач срещу Малта, която ни спъна в последния двубой на Любо Пенев. Виждаш ли отстрани минимален реален шанс за класиране на Евро 2016 с промяна на челната тройка в нашата група - Хърватия, Италия и Норвегия?

- Трябва да се вярва, че ще се успее. Иначе няма да стане. Италия и Хърватия са ясни – отбори с много качествени футболисти. Но гледах мачовете срещу тях и не мисля, че им отстъпваме по много показатели. Трябва да им имаме уважението и респекта, но страх от тях – никога. Като излезеш на терена, страхът няма място с теб. Дори и аз съм имал такива моменти, в които играеш срещу много известни футболисти – ами то на повечето автоматично им се случват нещата. Дори и по телевизията, като съм гледал някои мачове, съм виждал ситуации, в които изпитваш такова уважение към някой голям играч, че в даден момент дори не ти се иска да правиш нещо, за да го спреш. Такъв респект се получава. Виждал съм много примери. Виждал съм го и аз, когато съм участвал дори. Най-ярките примери са, когато играех в “Манчестър Юнайтед”. В доста случаи, още преди мачът да е започнал, в тунела на стадиона можех да видя респекта и страха, който изпитваха определени отбори, когато идваха на “Олд Трафорд”. Те бяха изгубили мача още преди да е започнал. Има го и при българските отбори, когато излязат да играят срещу чужди клубове. Но ето – “Лудогорец” пък беше примерът. Те имаха уважението и респекта към всички, но излизаха и играеха като почти равен с равен. На моменти се надиграваха, на моменти бяха надигравани, но се справяха добре. Затова вярвам и в националния отбор – знам, че момчетата могат да се справят. От опит знам, че от много приказки към тях няма смисъл – всеки да излиза и да им говори. Те си знаят. А ако са по-млади, до тях все ще има човек – приятел, баща, мениджър, който да им даде правилните съвети. Аз им стискам палци и наистина гледам като голям фен мачовете на националния отбор. А ако някой има нужда от съвет – имам телефон, набира ме и говорим.