Балканска хегемония в тениса, придружена от залеза на българския спорт

През последните две седмици всички погледи в света на тениса бяха насочени към най-стария и престижен турнир "Уимбълдън". Основаният през 1877 година шампионат за пореден сезон накара феновете по цял свят да изпитат онези емоции, които можеш да усетиш само на "свещената трева".

За феновете на спорта у нас радостта от българско участие приключи още в началната фаза на турнира, след като най-добрият ни тенисист Григор Димитров не успя да преодолее още първия си съперник в схемата. За сметка на това, ако не по български, то поне по балкански можехме да се зарадваме - с половин усмивка, за успехите на нашите "съседи".

Световният номер 1 Новак Джокович спечели един от най-паметните финали в историята на "Уимбълдън", побеждавайки рекордьора по титли и абсолютен господар на трева Роджър Федерер. Сръбският тенисист изнесе петчасов рецитал, в който сякаш най-впечатляващото бе изключителната му психическа устойчивост. Ноле не трепна нито при двата мачбола на сервис на Федерер, нито пък при трите тайбрека, спечелени по хладнокръвен начин. 

В другия финал на сингъл - този при жените, бившата номер 1 Симона Халеп тотално отказа Серина Уилямс от титлата, а с това и от изравняването на рекорда на Маргарет Корт по спечелени трофеи от Големия шлем. Румънската тенисистка диктува темпото на мача срещу една от най-великите състезателки в историята на женския тенис - при това с шампионско самочувствие.

Това, което обединява Джокович и Халеп, освен балканските им корени, е неистовото себеотрицание, което демонстрираха по време на целия турнир. Воля и желание за победа, което са показвали в продължение на години. А това, че постигнаха успехите си на финала срещу възможно най-трудния съперник, прави резултатът им още по-ценен.

Трябва да поздравим Сърбия и Румъния, защото очевидно те имат с какво да се гордеят. И любопитното е, че не им се случва за първи път. Да кажем, че е случайно... но пък се забелязва някаква зависимост, някаква последователност в действията им. При това в продължение на години.

При Джокович това е повече от десетилетие. Години, в които сърбинът успя да развали "партито на големите" Рафаел Надал и Роджър Федерер и да покаже, че може да се намеси в битката за големите трофеи - при това с размах. За Халеп, която е едва на 27, по-големите успехи започнаха да идват през последните няколко години.

Поздравления и за Гърция и Стефанос Циципас. Не е лош за 20-годишна възраст, имайки предвид, че вече е шести в света. А и спокойно можем да го наречем новия "Бейби Федерер" - определено има потенциала да достигне нивото на своя именит колега. Друг е въпросът дали ще успее, тъй като други вече се провалиха в това.

Също така трябва да поздравим и Хърватия - не за достигнатия финал на Световното първенство по футбол през миналата година, ами за силните и устойчиви във времето изяви на Марин Чилич. Все пак се ограничаваме само до тениса. В противен случай може да ни стане лошо, ако направим сравнение между цялостния спорт на България и тази по-западна балканска страна, която е двойно по-малка по размери, а и по население.

Можем да говорим много за спортните успехи по балканските земи. Само за една държава оставам без думи. Не, че нямам какво да кажа, а просто не намирам адекватно обяснение на случващото се. А и изглежда, че на никого не му пука особено за спорта, както за всичко останало в тази страна.

Държавите на Балканите постепенно се нагодиха спрямо развитието в световния спорт и отговориха подобаващо чрез успехите на своите спортисти. Силите в Европа постепенно започнаха да се изравняват, а славата все по-често остава за държавите от Югоизтока. Само една нация продължава да лежи на старите си лаври. Без никакъв прогрес. Само една държава се намира в сериозен упадък, водещ с бързи темпове към залеза на спорта. Заедно с всичко останало.

Автор: Стефан Йорданов

Novak Djokovic and Simona Halep at the Wimbledon ball 😍

📽: Cosmin Hodor pic.twitter.com/5efrZfYNfE

— Ramona Toderaş (@RamonaToderas) July 15, 2019