"Say yes to racism"

Само преди седмица българският футбол „блесна” за пореден път в световен мащаб – не с нещо красиво на терена, а с поведение на трибуните. За позабравилите и незапознатите да припомня – става дума за плаката „Say yes to racism”, който фенове на Левски опънаха на дербито с Лудогорец.

Може би намерението на сините фенове не е било точно това, което ще коментирам в следващите редове – а може и да е, но те повдигат един много важен въпрос, а именно – най-важният въпрос ли е расизмът за футбола?

Обидата на расова основа, разбира се, е нещо недопустимо, но е и нещо, с което се спекулира. Когато някой е чернокож, той е такъв, защото природата и родителите му са го направили такъв и всички пластични операции на света няма да помогнат това да се промени. Така че на черното бяло не можеш да кажеш, ако ще да се скъсаш да викаш “No”. Поне не докато не избодат очите на всички хора по света.

Нещо, което обаче може да се промени, е отношението на УЕФА към футбола. Отношението, при което резултатът 6:1 се оказва печеливш за този, вкарал един гол. Говоря за мача между Легия Варшава и Селтик в квалификациите за Шампионската лига, в който поляците разцепиха от бой шотландските тъпани и ги пратиха обратно на мястото им – да секат пънове. Но заради пускането на играч със спрени права за пет минути в реванша, умниците от Нион изхвърлиха Легия от турнира. При това, след като за същия казус между Литекс и Дебрецен преди няколко години оставиха унгарците да играят в групите на Шампионската лига.

“Say yes to racism” е символ на протест. Той е символ на протест срещу лицемерието, дебелоочието и нахалството на лакомиите от Нион. Тези същите, с чиято блага подкрепа шепа избрани клубове се превърнаха в истински корпорации, задушаващи този спорт. А истинските фенове, които ходят на стадиона не за да са с(елфи), а за да съпреживеят радостта и мъката на любимия отбор, остават някъде далеч от любимата игра - обезверени, незаинтерсовани и плюещи на пошлото представление.

Затова “Say yes to racism”. Yes за истинската игра, не за напудрената ѝ УЕФА версия. Yes за истинските фенове, не за пазарните напарфюмирани консуматори. Yes за футболната топка, не за милиардите, над които треперят охранените европейски чичковци. Защото Платини може да се фука какъв голям радетел за играта е, но животът не е почнал в 21 век, нито футболът и още има хора, които добре помнят черните каси в Сент Етиен и как Футболния кавалер на Почетния легион се измъкна по бели гащи от посещение и престой във френския затвор. Вълкът козината си мени, нравът – не.