Прелетни птици или как Любо Пенев го взеха за канарче

Националният селекционер Любо Пенев кацна преди месец в Пловдив, клъвна от предложените му семенца (ще ги наричаме по-нататък „проект”, защото звучи по` така), разходи жълта перушина с инициали върху нея и после отлетя. Оказа се, че Ботев не е чак такъв „отличен проект” и специалистът не пожела повече да бъде вземан за канарче – в пряк и преносен смисъл. Контрата от празната клетка остана у обикновения фен.

В печалния си прагматизъм привържениците на клуба вероятно проявяват разбиране към подобно унижение; в новата „тежка ситуация” (цитатът е на президента Джиджев) тимът няма как да си позволи висококласен лъскав треньор и за пореден път ще трябва да свиква с мизерията. Ботевистите са мъдри и корави хора, видели са две и двеста и са показали, че нито кризите ги сломяват, нито приемат възходите за постоянни. Това, което дразни искрено в случая, е поведението на самия национален селекционер.

Съчетаването на два треньорски поста е допустимо, но излишно. Изобщо не говорим за конфликт на интереси или нещо подобно; съвсем не. Просто позицията на национален селекционер формално е най-високата възможна и всяка клубна ангажираност паралелно носи със себе си известни рискове. Визитка на специалиста вече става не спорадичното представяне на представителната гарнитура, а постоянното представяне на новия му отбор. При евентуалното си оставане в Ботев работата на Пенев вече щеше да бъде мерена не с прогреса на националите (безспорно важен), а в пъти повече с представянето на жълто-черните. Нищо по-малко от лидерство в шампионата не би свършило работа, всичко останало би хвърлило сериозна сянка върху двата поста едновременно. Но това е само очевидният риск. Другият е по-коварен.

Заплатата на национален селекционер съвсем не е малка, така че Любо едва ли ходи гладен. В такъв случай поемането на клубен отбор е по-скоро ново професионално предизвикателство към един все още млад специалист (твърде избързахме с това „висококласен лъскав треньор”, което употребихме по-горе), а не толкова допълнителни бели пари за черни дни, което бихме приели от един по-стар и наложен професионалист. Склонни сме да смятаме, че такива са били и мотивите на Пенев – каквото и да си говорим, представителният ни отбор не дава достатъчно поле за изява на плановете и стратегиите на един амбициозен наставник. Но в такъв случай парите би трябвало да са второстепенен фактор, водещото трябва да е желанието за демонстрация на качества.

Бягството на Любо обаче говори за друго. В момента, в който кранчето спря, той се чупи. Значи попадането му в Ботев е било чисто меркантилно, а не професионален хъс. Някак си по-достойно би било дори за без пари да се опиташ да покажеш на какво си способен, тогава дори евентуален неуспех би могъл да има обективно обяснение и никой не би те съдил за това. Напротив – ще си човек на думата и спортната амбиция. И тогава Любо Пенев щеше да бъде специален не само в сърцата на ботевистите, но и в очите на всеки запалянко в страната; това щеше да е националният селекционер на мечтите ни.

Чичовото обаче не играе безплатно. Няма лошо в това, има си самочувствие на ценен експерт човекът и който не може да си го позволи – да не го поръчва. Но самооценката му в такъв случай надвишава хъса и амбицията, а поемането на клубен тим изглежда много повече като допълнително нагушване, а не опит за демонстрация на качества (така де, щом си добър – покажи го с беден Ботев, не с богат). И това вече хвърля много по-сериозна сянка на качествата му, отколкото ако беше записал пет поредни загуби примерно.

Ама такъв е характерът на прелетните птици. Не ги наричаме канарчета, защото в Пловдив това име означава „постоянство”, но Любо имаше твърде малко време (и капацитет), за да го проумее. Ако изобщо е в състояние…