Железният защитник - Трифон Страшний

Само ден преди Трифон Зарезан си отиде най-големият Трифон в българския футбол - Трифон Иванов.

За такива като Трифон винаги ще си спомням с добро. Защото за разлика от почти всички от златното ни поколение, той успя да се опази и да не навлезе в управленските говна. Затова и в следващите редове ще си го спомня като футболист - имах привилегията да раста с него и с играта на всички от онзи наш най-силен национален отбор по футбол в историята ни.

Туньо, както го знаеха всички, беше изключителен защитник. По принцип в България винаги сме имали дефицит на защитници и големият отбор през 1994 година беше голямо изключение в това отношение. Основната причина бяха точно Трифон и Петър Хубчев, както и универсалният Ивайло Йорданов - в центъра на защитата ни.

Когато човек гледаше Трифон в игра, той изглеждаше като скала. Всъщност Иванов беше висок само 181 сантиметра. Никога обаче не можеше да си дадеш сметка, че е толкова - защото беше як като скала и доминираше толкова много, че оставаше впечатлението за огромен, непоклатим великан. Трифон никога не отстъпваше физически, когато ставаше въпрос за единоборство. Най-силното му качество беше пласирането - винаги там, където ще отиде топката. Всъщност той играеше на отдавна забравения в съвременния футбол пост "стопер". Това беше централният защитник, който персонално следи голмайстора на противника. Това беше железният човек, който не даваше на звездите с много голове да забравят, че винаги, абсолютно винаги, ще трябва да минат през истинска стена, ако въобще искат да видят вратата. Такива защитници в съвременния футбол отдавна няма - това е и една от основните причини Лео Меси и Кристиано Роналдо да вкарват по 50+ гола на сезон. Защото през 80-те и 90-те години на XX век в Европа беше пълно с такива като Иванов - защитници, които изяждаха терена само и само за да покажат на вечните звезди в нападение, че не са чак толкова велики, колкото излизаше от медиите.

Разбира се, в кариерата на Туньо най-паметни са головете му за национала срещу Уелс в квалификациите за Евро 1996 и Русия в квалификациите за Световното във Франция през 1998 година. Малко встрани остава представянето му в Рапид Виена. А то беше знаменито - нашият железен защитник игра финал за Купата на носители на купи (КНК) с австрийците през 1996 година, като Рапид загуби с 0:1 от Пари Сен Жермен на Юри Джоркаеф и Раи. Освен Трифон, финал в европейските клубни турнири са играли само още четирима българи - Христо Стоичков, Емил Костадинов, Красимир Балъков и Димитър Бербатов. Онзи финал с ПСЖ беше спечелен от французите след абсолютно измислен фаул срещу Джоркаеф и впечатляващ гол на Бруно Н'Готи от 35 метра разстояние. А в 90-тата минута Бернар Лама с изключителен плонж спаси голов удар с глава на Иванов, който пращаше мача в продължение.

Такъв беше Трифон Иванов - човекът, който е винаги там, където трябва. Тих и скромен извън терена, страшен и непреодолим на игрището, където стресираше противника само с вида си на необръснат блатен дух, готов да те стисне и завлече в мрачното си царство, ако погледнеш към вратата, която пази. Поклон за Трифон заради това, което беше и което даде на България като футболист. Ако повече хора бяха като него в професията си, родината ни никога нямаше да стигне дотук.

Не изпускай важна новина в света на българския футбол – последвай ни във Viber за най-актуалната информация, последни резултати и топ анализи!

Почивай в мир в един по-добър свят, Трифоне!